|
Ето, минава 1 часа ... А аз се свивам от болки в стомаха .. болки които ще запомня ... и не мога да спра да мисля за тебе ... при мисълта , че ти няма да си до мене .. откачам , че няма да ме прегърнеш, целунеш ... иска ми се в момента да мислех друго .. а не това , че съм заблуждавала в обичта ти към мен . Исках човек, който да ме направи щастлива , именно избрах тебе . Ти беше единствения човек който ме накара да се чуствам най щастливата , но и най нещастната . Отивам си любов моя ... отивам си с мисълта , че никога няма да си мой . с мисълта , че не ме обичаш .. .Проблема е , че дори и в последните ми минути не можеш да ми кажеш какво изпитваш към мен ... ако знаеше , че това ми е последната вечер , би ли я прекарал с мен ... ако знаеше , че ще ме целуниш за последен път ,щеше ли да спреш някога ... ако знаеше , че ще си тръгна за последен път, би ли ме пуснал ... сбогом ,любими ! ;(
Живота
ме научи на търпение на мълчание, живота
ме научи, че няма „ друг начин” , че
въпреки болката която ни разкъсва винаги има някой който да страда повече и
когато знаем, че има и по съкрушени от нас ние намираме и малкото щастие което
ни е останало и се радваме на него докато все още го имаме, защото след един
миг, точно един миг е нужен на вселената за да ни отнеме и последната троха
надежда последната капка щастие и ние пак трябва да намерим път за живот просто
защото няма „друг начин”. Какво можем да направим освен да се борим ? Оставим ли се на течението на реката не знаем къде ще ни отведе ... може да попаднем на водопад. Борбата е единствения път към спасението, към спокойствието и когато изминем този път вече ще можем спокойно да си отдъхнем. Вече ще сме подготвени за подобни битки, ще сме подготвени за същата тази болка, която се опита да ни повали и миналия път, но ето че живота ни поднася нов по-силен, по-тежък удар и следва пак тази постоянна борба и ако го няма гневът, заради който борбата продължава то значи е изчезнала и жаждата за живот, защото това е живота БИТКА. Битка в която не трябва да губиш и не можеш да загубиш просто защото... ...няма "друг начин"
Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чийто герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.
Ето вече май се досещаш! Омразата те изпълва, дори и празното ти сърце боли. Казваш си наум : -Ето я тази, която ме съсипа, правя и чест, че е единствената, която успя да ме изиграе, дано не срещне погледа ми, защото ще успее да види, какво наистина чувствам или пък още по-лошо - отново ще стопли сърцето ми, ще го запали с нейния огън и болката ми ще се усили.. Как ми се иска да не я срещам, защото не мога да преживея това, че никога не ме обикна!
Но ти, драги мой, така и не успя да разбереш същността ми. Никога ли не се почуди, защо в телефонния ми указател бяха изписани само мъжки имена.. Защото ако си беше задал този въпрос, щеше да стигнеш до отговора. А отговорът е, че аз наистина те обичах, но любовта ми беше голяма, твърде голяма, за да ти я дам цялата. А и няма как да обичам само един мъж, това съм аз - влюбвам се в твоята усмивка, в неговите очи, в походката на трети и така всички вие правите едно цяло за мен, един уникат, който ме прави щастлива, в когото съм събрала всичко, което търся.
В края искам да те помоля само за едно - не ме съди строго, не изричай грозни думи по мой адрес.. Защото аз те обичах, и ти мен, дадох ти част от мен и любовта и макар и малка, тази част те изпълни целия, ти беше част от мен, част от това, което обичам.. Прости ми!
|