Блог

Дъждовна вечер, градът спи. В главата ми отново се прокрадват мисли за тези очи, невижданите. Толкова много искам да те видя, поне за миг. В сърцето ми горят надежди, че един ден всичко, за което съм отделяла часове от нощите безсънни, ще се случи. Най-щастливият ми ден ще бъде този...да стоя пред теб, да те гледам в очите, да галя лицето ти, да целувам устните ти. Всичко друго в този ден ще е без значение! Единственото важно ще бъде, че съм изпълнила най-голямата си мечта - да бъда до теб!
Казват, че ако си буден в 3 часа през нощта, то или си влюбен, или самотен...е, за себе си не съм сигурна, може би и двете. Имам лошия навик да мисля за теб преди да заспя, всяка вечер едно и също. Кажи ми, не съм ли глупачка? Въпреки, че всеки път се случва едно и също, продължавам да се боря за нещо, в което няма смисъл...но знам ли, казват, че мечтите стават реалност!

 

Всички ние говорим за любов .. любов .. любов .. Но какво всъщност е тя? Онова красиво, опияняващо чувство или болката и страданието? Тя е и двете .. Тя те опиянява и опожарява ..
   Тя ти дава надежда, топлина в студените нощи, стабилността, от която се нуждаеш, онова прекрасно чувство, което те кара да мислиш, че той е единственият, но също така страхът да опиташ, да вкусиш любовта, да опиташ тази сладка отрова,страхът да не останеш сам и наранен. Страхът да се впуснеш в това приключение, защото това приключение е най-хубавото и най-лошото!

Любовта е най-сладкото ,но и най-болезнено чувство на света. След една голяма любов винаги остава някой разбит на парченца... За жалост този път бях аз. Ежедневието ми беше просто и еднообразно .. е преди да го срещна разбира се .. Запознахме се съвсем случайно в един октомврийски следобед . Беше студено и валеше аз чаках автобуса към дома ми .. относно заобикалящата ме обстановка не мога да кажа нищо друго.. просто спомена за невероятната му усмивка се е запечата в съзнанието ми на мястото на обстановката . Така и беше секунда след като погледите ни се засякоха светът спря .. мога да се обзаложа,че земята спря да се върти за миг .. миг който никога няма да забравя . Едно чувство в мен ми казваше да се обърна и да бягам колкото сили имам , то знаеше какъв ще е крайния резултат , но аз не го направих. Доближих се до това момче чудейки се как да го заговоря как да привлека вниманието му .. и по ирония на съдбата това внимание за което умирах .. е получих го една кола мина толкова бързо през една от многобройните локви .. и да както се досещате бях опръскана но за мое щастие не бях само аз .. дори да звучи егоистично аз бях доволна че не съм сама. Та той беше по мокър и от мен .. разбира се съдбата се намеси и за напред чакахме един и същ автобус .. щом се качихме имаше само две свободни места и те бяха едно до друго .. по този начин аз срещнах моя сърцеразбивач.Кой би предположил .. е не и аз игривите му зелени очи , чаровната усмивка всичко в него беше невероятно . Завързах разговор като използвах случилото се в моя полза и така преди да се усетя изминаха 5 невероятни месеца .. с чаровника от спирката бяхме влюбени и толкова щастливи  всичко беше като в приказка не веднъж съм се чудила дали е реално или сън . С него преживях толкова много към него изпитвах толкова силни чувства както към никой друг .. и разбира се не ми се размина . След 5 месеца стана 6 после 7 и така цяла година .. и превратната точка беше тогава. Нашата чиста любов вече не беше толкова чиста .. не казвам че той е бил виновен .. и аз имах вина но все пак всяко хубаво нещо си има своя край нали така ? Ревността, глупавите спорове станаха повече от всички хубави моменти .. тога осъзнахме че това е краят .. И сега осъзнавам че след голямата любов винаги някои е разбит .. след него аз съм просто тяло .. тяло без душа той ме остави празна не чувствам нищо след моя чаровен принц .. той успя да ме превърне в това което най много мразих .. сега съм просто една коравосърдечна кучка без сърце .. и това всичко е заради едно момче  :)

Отново бягах из тъмната гора. Причината ли? Търсех теб. Отново. Дори и след края.
 Тичах без посока, без мисъл, просто тичах, очаквайки ти да ме спасиш от собствените ми страхове и бъдещи грешки. С теб всичко ми се струва толкова добре направено и сякаш животът представлява само радост. Всеки момент, всяка целувка, всяка прегръдка, всяка усмивка е запечатана в съзнанието ми. Всичко е записано на една бетонена стена, която се нуждае от здрава разруха така, че да може върху нея да се строи от някой друг, друг, който ще бъде по-надежден в начините си да покаже и докаже любовта си.
 Изведнъж спрях. Разбрах го. Всичко е било лъжа. Поредната история за момичето, подлъгано от собствените си надежди, история стара като света. Да забравя всичките ти лъжи? Онова изкушаващо " Обичам те", не благодаря. Тази сладка и впоследствие горчива "истина" бе най-хубавото , което бях чувала през последните месеци да не кажа и години.
 Сега всичко отначало. С болка. Влизам в някоя стая, разминавам се с някой и усещам парфюма ти, а дали не полудявам? Копнея за гласа ти, да този глас , който умее да изрича изкусни лъжи, да ме кара да бъда неземно щастлива в един момент и разкъсвана от болка в друг...
 С времето всичко ще се оправи повтарям си. Проблема е там, че не го вярвам...

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.

       Отново се събуждам. Сънена, но щастлива. Вече те няма в живота ми. Няма те и няма и да те допусна пак в него... ти само го рушиш.  Рушиш така както торнадото отнася покривите на къщите в до сега подреденото градче. Рушиш така както земетресението поглъща безброй надежди и мечти, така както огънят гори бъдещето на невинни хора. Всичко това се случваше в сърцето ми. Там вече беше пусто. Никой не би се заселил там, никой не би отишъл да живее в пустиня, пустиня каквато беше сърцето ми след теб.
       Събудих се. Всичко беше нормално, едноцветно, но аз бях свикнала да живея така. Погледнах си телефона както правех всяка сутрин и тогава сърцето ми спря.... Мина доста време докато дишането и пулса ми се нормализираха и накрая събрах смелост и отворих съобщението. Не исках да го чета и не можех, защото очите ми преливаха от сълзи. Беше ми пратил поздрав. Отворих песента....Беше от ония сълзливи песни, които целят да те разплачат.
       И ето че точно когато в пустинното ми сърце беше пробило цвете ти дойде и го изтръгна.