Блог

 Лежа на леглото в мрачната стая и се чудя как позволих на образът му да изникне в съзнанието ми отново. Бяха минали месеци... Колко още трябваше? Година, а може би две? Колко за да го забравя? 

Името му все още раздира душата ми. Гледайки сините му очи чувствах как се давя. Потънах толкова дълбоко, още се мъча да изплувам. Аз съм, като камък загнездил се в морското дъно. Камъкът може ли да плува? Безнадеждна съм!

Само, като си припомня как просех любовта му се отвращавам от себе си. Бях готова на всичко за него, сигурно и още съм. 

Той просто си тръгна, без обяснение, без причина, просто си тръгна... Мога ли да го виня? Tа нали аз му позволих.

 Сега знам, какво е чувството да си с някого просто за забавление. Истината е, че не чувстваш нищо. Това е чувствал и той към мен-НИЩО!

През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.

Aз съм онази.... Другата.
Тази, която ще се взира в очите ти винаги с възхищение. Тази, пред която можеш да си свободен в своите планове, дори и да ме раняват, в своите мечти, дори и да не са като моите, в своят път, дори да е толкова далече от моят. Аз съм тази, която ще те приюти и скрие в себе си тогава, когато имаш нужда да избягаш от всичко и всички. Света бих обърнала, за да бъда до тебе, като спътница, на което рамо да можеш да се опреш и никога нищо лошо да не сетиш... Защото това... това, любов на дните ми, се нарича отдаденост от обич. С тази точно и никоя друга обич, аз те обичам и за теб съм като никоя друга, само, защото така искам. Измежду хиляди, различна, аз съм Другата...която ще ти подари света... 

Отново бях негова.Отново почувствах тази голяма страст, с която ме желае и дори за момент си помислих, че може би той има нещо по – силно в него от страстта – любов!Но аз съм готова, за най – тежкото, неговото его, неговото пренебрежение и дори неговото „ Нямам време. „ . Даа.. Наречи ме глупачка, наречи ме наивна, давай ! Заслужавам го ! Не се научих да живея без него, може би, защото не мога. Ами да, трудно ми е не мога да заставам срещу чувствата си и просто да си кажа „ край „ . Не е толкова  лесно както се пее в песните или се описва в стиховете. Все още мириша на него, все още усещам ръцете му по тялото ми, все още го искам  и не само сега и после, и утре ... Беше като приказка, обаче моята. Беше диво, лудо, и същевременно толкова истинско, че за момент дори си помислих, че ще бъдем заедно пред всички, че ще ме обича така каквато съм... Боже .. Не мога да повярвам, че го пиша чак пък толкова ли наивна станах ?! Може би, той ме обича по негов начин  и няма да ме остави да си тръгна, ще  ме обича и ще ме желае само за вечерта, но аз да не би да съм само за вечр и да играе с мен както дете с куклата си?! Направо се побърквам, обича ли ме или не, иска ли да бъдем заедно или не ... Или направо КАКВО ИСКА ОТ МЕН ?! Само приятели, ами не е така.. Наречете ме глупава, но това което казва и това, което показва въобще не си пасва. Трудно ми е да го напиша, а какво остава да го чувствам, уморена съм вече от толкова разсъждения и анализи, уморена съм да мисля за него, но когато започна да го забравям, той се появява отново. И не мога да спра чувствата си, не мога да му откажа, желая го толкова много, че думите стават излишни и оставят само действията, и то какви ... Винги ще го обичам, и каквото и да става, аз ще бъда там за да му помогна, ще съм неговият приятел и ще му дам това, от което има нужда, пък каквото сабя покаже ... Това е .. искам го – имам го ! Обичам го – правя го ! Липсва ми – звъня му. Няма вече да съм срещу себе си, а със себе си, с цялото си „Аз” !

Всеки човек се е чувствал самотен. Това е едно от най-гадните чувства да не кажа даже най-гадното и мъчително.Всеки човек сам определя значението на тази дума влияейки се от собствените си вътрешни чувства и мисли. Да няма да кой да споделиш , да се довериш с кой да се забавляваш те изяжда отвътре .Искам да вярвам че всичко ни се случва за да го последва нещо по-добро и да се поучим от грешките си за да може да не ги допускаме отново . Но за съжаление не е така.... Напоследък имам чувството че стават повече лоши неща отколкото добри , че хората се стремят да са по-зли отколкото добри .. Трудно може да се довериш на някой без той да те предаде ... Трудно можеш да помогнеш просто от доброто без да искаш нищо в замяна ... Много лесно ставаш жертва на предателства и интриги... Всеки е готов да те предаде и ,,продаде'' в замяна на исканата цена ... За това единствения изход дори и нежелана е самотата.........

Поредния скучен ден. В училище беше пълна скука. А навън беше много студено. Нямах търпение да се прибера. Застанах на спирката и зачаках рейса. Бях сама. Загледах се в една  снежинка. Беше толкова нежна и красива. За момент ми се прииска да бъда на нейното място. Толкова свободна и безгрижна. Не се привързваше към никоя друга, защото знаеше, че след няколко секунди ще се стопи и ще остане само спомена за нея. Наистина исках да бъда една от тях. Да се стопя и да забравя за всичко и всички, но това беше просто една мечта... много желана мечта. Докато се опомня от мислите си рейса вече беше дошъл. Качих се и седнах на първото видяно свободно от мен място. Не след дълго вече си бях у дома. Мама беше приготвила любимия ми кекс, изядох на бързо едно парче и залепих погледа си върху една мисъл: "Не обичаш истински, ако не обичаш вечно." И веднага в мислите ми изникна едно момче. И знам, че и ти който четеш това се сещаш за един определен човек. Онзи специалния, който кара тялото ти да трепери от страст и желание. Онзи, който те кара да се усмихваш само при мисълта за него. Този, който те е дарил с толкова хубави моменти , но и с толкова безсънни нощи обсипани със сълзи. Но дълбоко в мен тая надежда, че някой ден ще се превърна в снежинката стопила се на неговите устни и макар, че не съм могла да достигна сърцето му съм оставила спомена за "снежинката стопила се на неговите устни"...

Историята е толкова дълга и заплетена, че не знам как да започна. Май е най-добре от самото начало.
Беше март месец, преди повече от седем години.Късно вечерта се запътих към заведението, където работеше моя много близка приятелка. Дори и не предполагах, че там ще срещна теб, любовта на живота ми.Ти седеше с мой познат на масата и след като седнах ме изгледа така странно, че се замислих какво ти има.Продължи да ме гледаш цялата вечер по този начин. Беше едновременно откачено и сладко.След тази вечер не се и сетих повече за теб и тогава те видях отново.Може би под влияние на алкохола и страхотната музика в клуба ми стана някак си мило и ми се прииска да прекарам вечерта с теб.Беше уникално,цяла вечер танцувахме, а ти не спираше да ме гледашпо същия странен начин,както първия път.И като всяка хубава среща, и тази завърши с целувка,но не просто с целувка,а с перфектната целувка! В този момент осъзнах, че за теб аз съм нещо повече от позната.
Тъкмо бях приключила връзка,страдах, обвинявах се и имах нужда от нещо което да повдигне моето самочувствие, някой който да ме кара да се чувствам специана.....За съжаение реших да те използвам за тази цел.Идея си нямаш как сега съжалявам.И така неусетно, с времето ти се влюби  в мен. Аз обаче,не изпитвах същото към теб. Продължавах да те използвам за да си галя егото. И тогава дойде момента,в който започнах да усещам пеперудите как пърхат в стомаха ми,в момента в който ме докосваше.....................

Идва един момент и ти чука на вратата. Отваряш я, а той ти казва - потърси я, ще я намериш! Започваш да се луташ из улиците на квартала в търсене на нея, на истината, а не на хазартната игра. След известно време обикаляне в своя доста добре познат район, мислиш си, че си я открил, минават секунди, минути, часове, дни, седмици, години...моменти,случки... Изведнъж всичко се срива, превръща се от една голяма любов в пепел. И разбираш, че отново си се заблудил, отново си бил вкаран в проклетия хазарт от който не можеш да се измъкнеш... Отново идва същия момент, започваш да бягаш след нея, като си мислиш, че отново е истинската. След толкова мъчение, тя става твоя, а дали краят няма да е за пореден път поука..?
                                                                                 
                                                                (От един приятел на име - Медхад Сали)

Дъждовна вечер, градът спи. В главата ми отново се прокрадват мисли за тези очи, невижданите. Толкова много искам да те видя, поне за миг. В сърцето ми горят надежди, че един ден всичко, за което съм отделяла часове от нощите безсънни, ще се случи. Най-щастливият ми ден ще бъде този...да стоя пред теб, да те гледам в очите, да галя лицето ти, да целувам устните ти. Всичко друго в този ден ще е без значение! Единственото важно ще бъде, че съм изпълнила най-голямата си мечта - да бъда до теб!
Казват, че ако си буден в 3 часа през нощта, то или си влюбен, или самотен...е, за себе си не съм сигурна, може би и двете. Имам лошия навик да мисля за теб преди да заспя, всяка вечер едно и също. Кажи ми, не съм ли глупачка? Въпреки, че всеки път се случва едно и също, продължавам да се боря за нещо, в което няма смисъл...но знам ли, казват, че мечтите стават реалност!

 

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.