Блог

Днес както обикновенно си стоях в час по английски и си мислех за моето момче както в повечето случай, гледах часовника пред 1 минута и се надявах постоянно да отвори врата и да извика името ми.. :3 Но както винаги нищо не се случи. Тои е едно прекрасно момче, което аз много харесвам като прияте, брат, гадже и всичко останало.. Искам само да го гушкам и никога да не го пусна. Колко е хубаво чувството да се събуждаш с мисълта, че ще се срешнеш с някой и когато знаеш, че няма да го видиш правиш всичко без желание.. Когато вечер заспивам мисълта ми отново е при него и не мога, просто не мога да се оттърва от мисълта за него...и нещо в мен не ми дава да го направя..

-Защо обичаш толкова много цигарите ?-попита той втренчил се в нея с тъмните си, изпълнени с чисто любопитство и желание да я отгатнат очи. Тя се усмихна леко. Запали вредното нещо и си дръпна силно и дълго, притвори устни и малkа част от дима се изплъзна нагоре и изчезна в студената нощ.-Виж..всички се самонараняват по някакъв начин.-дъхът й погали кожата му заедно с аромата на цигари и сладък парфюм, които той обожаваше и винаги имаха ефект върху него.-Животът е твърде жесток понякога – да, дава ти много, но често го отнема. Всеки е толкова залисан в себе си,че не вижда чуждата болка предизвикана от онзи “така прекрасен свят” който съвсем не е цветен. И хората се самонаранявят, някои видимо- режат се, нараняват тялото си, бият се, изпадат в депресии. Всички виждат това. Аз правя същото, но невидимо. Поставям оръжието между устните си и избирам дали да му позволя да ме убие. Вдишвам отровата дълбоко, тя прогаря гърлото ми като огън и нарушава дишането ми. Затова толкова обичам цигарите. Те бавно ме убиват по ефективен начин. И другите никога не разбират,че ми ми има нещо.-отдалеченият й, замислен поглед се промени в чаровна усмивка след което отново си дръпна дълбоко. Той продължи да я наблюдава, но този път знаейки още съвсем малко от загадката наречена тя.`

Искаш да крещиш, но нямаш глас. Искаш да разкажеш на някой как се чувстваш, но не знаеш как. Искаш да плачеш, но нямаш сълзи. Тогава как да ти олекне? Как болката да избледнее поне малко? Усещаш, че чувстваш нещо .. нещо неприятно, нещо, което спира дъха ти. Не знаеш какво е, но искаш да спре. Не искаш да се чувстваш по този начин. Толкова странна и неопределена болка, обърква те. Знам. Има 1 лек за нея. Сън. Легни си, отпусни се, затвори очи, купи си билет за Страната на сънищата и заминавай! Поне за няколко часа ще избягаш от реалността- от мислите ти, от чувствата ти, отношенията ти с хората. Спи, спи, красавице малка. Сънувай своето щастие. Сънувай своите мечти. Сънувай своя принц, който вместо да те наранява, ти слага тиара на главата. Сънувай всичко, което те прави щастлива. Усмихни се, поне на сън! Точно така. Запази тази усмивка. Нека всички я видят. Остави ги да си мислят, че живота ти е сбъдната мечта. Изглеждай така, сякаш живота ти е сбъдната мечта. Дръж се така, сякаш не си в реалността, а своите приказни сънища. Живей така, сякаш винаги си в страната на сънищата, където няма невъзможни неща и винаги си щастлива. А сега заспивай, красавице! Лека нощ и добре дошла в Страната на сънищата! 

Видях сълзи в очите ти. Сълзи мъжки, ценни. Сълзи чисти, някак по детски. Сълзи, за които виновница бях аз. 

Все си мислех, че теб не бих могла да разплача, както съм карала други да леят сълзи по мен, но явно съм била в грешка. И това се случи. Видях блясъка на болката, която ти коствам, отразен в кафявите ти очи. И ме заболя... Защото, който и мъж да съм искала да нараня, правила съм го, но никога не съм целяла да раня единствения мъж, който ме е карал да се чувствам наистина желана и сигурна. Какво ти сторих? Нима болката от живота, споделян с една като мен, започва да ти тежи твърде много? Така е, няма как да си с човек като мен и да го пуснеш в душата си, без да позволиш на мрака, който го обгръща, да влезе заедно с него. И колкото и да се опитваше да ме поправиш, макар и за мое добро, това никога няма да съумееш да сториш, защото аз съм си аз. Мракът е пропит в мен и дори да ме правиш щастлива, да ми подаваш целия свят на сребърен поднос и да ме караш да те обичам все повече с всеки изминал ден, дори това няма да го прогони от душата ми. 

Връзката ни те ранява. Ранява те фактът, че ти даваш, а аз взимам, попивам всичко като една гъба, жадна не за вода, а за внимание и обич. И оставаш празен, малко по малко, защото взимаш от мен много по-малко в сравнение с това, което си ми дал. И това не е честно, разбирам го. Но съм егоист и ти го знаеш. Не мога просто да те пусна, не мога да си представя какво бих правила без теб. Не и сега, не и в този момент. Така че прости ми, любов, но сама няма да те отхвърля. Когато ти решиш, върви си, няма да посмея и да те спра, защото изборът ще бъде само твой, а аз ще гледам мълчаливо как ми обръщаш гръб, успокоявайки се с мисълта, че щом ме напускаш, това решение ще те направи по-щастлив от преди. 

Каква ирония само, аз- безстрашната, все пак се страхувам от това да остана без теб...

Тя никогa никогa нe cпря дa го обича просто спря да го показва...А днес всички казват ето я..."Тя го преживя...Тя бе тази която продължи без него"...Никой не разбра, че това момиче всяка нощ ,заспиваше със сълзи на очите, а на сутринта намираше сила и ставаше с усмивка...!Никой не може да разбере колко многоя боли ...как всеки път се надяваше да е той...Как всеки ден го чакаше да се върне, но напразно...Един ден на нея просто и писна и реши да продължи без него, знаеше че ще бъде трудно, но не и невъзможно, тя не искаше, но нямаше друг избор...И ето я днес едно силно и безчувствено момиче, което не знае значението на думата ЛЮБОВ :)

Ако знаех, че това е последният път в който мога да усетя топлината ти щях да вдишам по-дълбоко аромата ти и да целувам по-нежно кожата ти. Щях да запазя всеки един миг от този момент и щях да ги заключа на сигурно място - в сърцето си.

Дадох ти всичко, което можах.
Гледах вечерята да е топла, когато се връщаш изморен, дрехите - чисти, къщата - подредена, леглото - оправено. А аз - винаги добре изглеждаща, за да радвам очите ти и приятелите да завиждат за жената, която имаш до себе си. Премълчавах, не упреквах, приемах всичко.
Правех всичко, за да си щастлив. Отплатата ти? Другата, която зае мястото ми. И ти, проявяващ се като страхливец, който не посмя да си тръгне навреме, преди да е съсипал всичко до край. Страхливец, който дори не можа да изрече в очите ми истината, че нещо му е липсвало и че вече не съм жената, която обича.

Вчера едно момче ми предложи целия свят, а аз отказах..защото чаках теб, чаках да се сетиш за мен, да ми пишеш, да ми звъниш и накрая разбрах, че няма да се върнеш.. Отказах предложението на момчето, което можеше да ме направи щастлива.. Но хей, не се оплаквам.. Вече свикнах да те чакам и да плача заради теб.. Вече се чувствам мъртва шпинчо.. Да, мъртва съм - сърцето ми не бие, откакто ти ме напусна.. Вече не се усмихвам както преди, даже и блясъкът в очите ми изчезна.. Останах сама шпинчо, съвсем сама.. Няма те и никога няма да те има.. Не мога и да разбера, как ме забрави за месец и се влюби в друга.. Вече принадлежиш на нея.. Сега си с нея, щастлив и готов да й дадеш цялата си любов.. Ти обичаш нея..! Оф, не мога да приема, че вече не си моето момче, че друга има до теб, че целуваш нея вместо мен.. Но няма как да променя нищо.. Вече всичко свърши между нас.. Аз те изгубих завинаги..

Днес всички влюбени празнуват "Свети Валентин", но не и аз... Защото няма с кого.. Да, теб те няма... Ти ме остави сама, казвайки най - тежките думи.. Ах тези думи.. Никога няма да ги забравя.. Каза, че вече не изпитваш нищо към мен, че вече няма смисъл да се боря, че вече ти е все едно... Как можа да ми ги кажеш? Не виждаш ли, че те обичам? Ох шпинчо, ще те оставя на свобода, защото знам, че ще си по-щастлив без мен.. Но имах едно последно желание, преди да те оставя да летиш към свободата - исках само да те видя за последно.. Да гледам твоите кафяви очи и да се насладя на усмивката ти..
Но за съжаление ти не дойде.. Защо? Кажи ми! Чаках те на нашето място... Седнах на нашата пейка и видях минаващите влюбени двойки.. Тогава нещо в мен умря.. Не, не е любовта, а надеждата може би... И тогава осъзнах, че ние никога няма да сме като тях, че винаги ще ни липсва нещо.. А защо всички освен мен бяха с човека, когото обичат? Не те ли заслужавах? Не те ли обичах достатъчно? Защо аз бях сама, без теб на този прекрасен ден.. Те бяха щастливи, усмихнати и влюбени... Аз, аз бях самотна и тъжна..

Здравей, читателю.. Отново съм аз.. Аз ли? Аз съм най-добрата му приятелка.. А винаги съм искала да бъда нещо повече, но..и това ми стига..
Понякога боли от тази несподелена любов.. Боли когато слушам за момичетата, които се появяват в живота му.. Но много често тази болка е временна, защото те бързо стават част от миналото... Те просто не знаят как да го обичат.. Не виждат блясъка в очите му когато говори за любимите хора.. Те не забелязват кога усмивката му е истинска и кога не.. Единствено аз забелязвам тези неща.. Защото го обичам..защото бих дала всичко, за да чуя поне веднъж, че има чувства към мен.. Много ли искам?
Аз, читателю..аз винаги съм до него, държа ръката му, помагам му да се изправи на крака и да продължи напред.. Карам го да се усмихва и да се смее.. Знам, че никоя няма да му даде всичко това и няма да го обича повече от мен..
А той, читателю.. Той май се досещаше за моите чувства.. Ех, сигурно знае.. Правя всичко възможно, за да му покажа какво изпитвам към него... Вярвам, че един ден ще отвори очите си  и ще ме види..ще се влюби в мен.. Дано да е скоро.. Вече нямам сили.. Тази тайна ме убива малко.. по малко..