Морето сиво пак бушува, вълните стигат ме, но аз не се отдръпвам, ръка протягам и вятъра я брули, а пясъка заспива в самота.
Разказва то - морето, разказва ми студената история, говори, а аз задавям се във собствените си сълзи дъхът ми секва, горчилката започва да пълзи.
Споделяше ми то, споделяше тъгата, а аз видях как отдръпва се зората. Студено стана, ала не разбрах защо, нали сега е лято, защо замръзва онова стебло?
Историята беше кратка, разкриваща онази тайнствена загадка. Легендата за тези бурни ореоли.. Сърцата на изгубени герои.
"Ах, -изстена тъжно моето море- ще си заминеш, а ще страдам. Огледай се, навсякъде са те, онези жадни подгледи на подлите мъже."
Останах няма, загубила слова, с които да успокоя брега, че ще се върна пак на другата година, че няма да забравя, че няма да загина.
Но то не вярваше изобщо в думи, а аз не можех да засвиря на пречупените струни. Не можех да даря сърцето си на някой, който не обичам "Приятелю, прости ми, аз мога само и единствено да те почитам".
В ефирното, сапфирено небе видях луната, не забеляза тя тъгата във душата. Очите и блестяха в парещи сълзи, броеше тя, броеше паднали звезди.