Блог

Минаха се  два месеца...два месеца откакто ти ме остави но немога да забравя какво ми казваше и немога да повярвам...немога да повярвам как за толкова бързо твоята уж любов се изпари от нищото как твоето "страх ме е да не те захубя " стана " трябва да се разделим " и ето ме тук ..аз си останах в градът където всички наши спомени бяха...където бяхме щастливи...всеки ден минава бавно но еднообразно  всяка сутрин се събуждах с усмивка на лицето защото знаех че ти си с мен а сега се събуждам само с спомени от тези дни всяка вечер заспивам с мисълта за теб и с сълза на лицето и се питам дали си заслужава...заслужава ли си да страдам за теб...та ти дори не си спомняш за наивното момиче което даваше всичко за теб и те обичаше до полуда за наивницата която ти вярваше и която искаше всяка свободна минута да го прекара с теб гушната в теб и обгърната от целувките ти....когато се опитвам да те забравя все някой човек се появява който ми дава надежда за теб и за мен ...че пак може да сме заедно..и ето ме сега седа самотна в ноща останала само с спомена за теб и неистиващите сълзи от лицето ми....

Поредната самотна нощ, а аз допушвам последната си цигара на терасата. Една тъмно фигура се задава по иначе пустата улица. Не виждах лицето му, но си личеше, че е мъж. Тайнствената мъжка фигура стигна до къщата ми и тогава се случи. Зърнах ясните му кристално сини очи, тъмната коса, плътните му устни и леко наболата брада само за миг. Един миг, от който дъха ми секна. Вперих поглед в отдалечаващата се фигура и любопитството ми се засилваше с всяка негова крачка. Исках да знам кой е. Трябваше да знам кой е. Нямаше смисъл, но това не ми попречи да грабна палтото и чантата си и да хукна след него. Не знаех какво ще му кажа или дали ще го намеря. Просто тръгнах след него, дори не заключих вратата. Просто побягнах в посоката, в която вървеше. Лутах се по мрачната улица безцелно, а той сякаш се беше изпарил. Продължих да вървя и с всяка крачка сърцето ми се свиваше. Не, трябваше да го намеря. Не знам защо, но трябваше. Вървях по познатите улици търсейки непознатия с часове. Накрая когато краката ми ме предадоха отидох в близкото кафене и седнах на обичайната маса. Поръчах си ментов чай надявайки се, че ще ме успокои и ще ми помогне да разбера какво беше станало. Но единственото, което беше в ума ми беше лицето му, устните му. И се почуствах изгубена. Това чувство ме обзе и не можех да се отърся от него.

Потънал в тишината на нощта, замислен за куп неща ,осъзнаващ чак сега някои неща. Разбиращ, че нищо не е лесно и не е така както изглежда,.. и си спомняш за  безгрижните детски дни. Там някъде , където си играл с приятелите си и си  спомняш колко  щастлив си бил , без  грижите които те чакат сега. 
Осъзнаваш и че любовта  не е само да срещнеш някой,Тя е нещо повече и може би се досещаш .. нали ? Любовта  е когато знаеш, че и да направиш грешка има на кой да опреш , когато загубиш нещо ценно в живота , да има някой който ще ти помогне да продължиш без него . 
И си спомняш ,за детството си потънал в щастливи мисли каращи те да се усмихнеш , разбираш че въпреки трудностите си имал и ще имаш това което искаш, дори без да го осъзнаваш . ... още

Помня деня,когато го видях... Той беше толкова красив и уверен,че просто не можах да отделя поглед от него.След това започна всичко - погледите,усмивките, дългите нощи прекарани мислейки за него...
  Мислех си,че ме обича или поне ми се искаше да е така.Приятелките ми не го одобряваха и сега разбирам,че са  били прави... Още помня денят, когато ми разби сърцето.Сякаш целият свят се бе сгромолясал.Онази лекота, с която каза че не ме обича сякаш за него винаги съм била една играчка... и може би е било така! Аз бях просто едно обикновено момиче,което го обичаше с цялото си сърце ... и макар да са минали месеци аз продължавам да го обичам и да го искам все така силно, защото той беше най-хубавото и най-лошото нещо в живота ми! 

Хипноза с име на мъж владее моето сърце .. и най-добрия да си все още влюбена съм .. и най-добрия да си все още негова съм ..кажи прощаваш ли ми , че имаш тялото ми а всичко друго има той ? ръце студени това ти давам ,а ти в замяна си толкова прекрасен..шепнеш любовно * не си виновна*... хипноза с име на мъж владее моето сърце ...хипноза с име на мъж така различен от теб ..

       Отново се събуждам. Сънена, но щастлива. Вече те няма в живота ми. Няма те и няма и да те допусна пак в него... ти само го рушиш.  Рушиш така както торнадото отнася покривите на къщите в до сега подреденото градче. Рушиш така както земетресението поглъща безброй надежди и мечти, така както огънят гори бъдещето на невинни хора. Всичко това се случваше в сърцето ми. Там вече беше пусто. Никой не би се заселил там, никой не би отишъл да живее в пустиня, пустиня каквато беше сърцето ми след теб.
       Събудих се. Всичко беше нормално, едноцветно, но аз бях свикнала да живея така. Погледнах си телефона както правех всяка сутрин и тогава сърцето ми спря.... Мина доста време докато дишането и пулса ми се нормализираха и накрая събрах смелост и отворих съобщението. Не исках да го чета и не можех, защото очите ми преливаха от сълзи. Беше ми пратил поздрав. Отворих песента....Беше от ония сълзливи песни, които целят да те разплачат.
       И ето че точно когато в пустинното ми сърце беше пробило цвете ти дойде и го изтръгна.

 

 Поредна вечер не мога да спя, заради хилядите мисли в главата ми. Всички тези мисли са за теб. Всеки ден, когато ме попиташ "Пак ли стоя до късно?" се чудя дали знаеш, че не мога да спя, заради теб? Не спя, защото си мисля за всички пъти, когато леко си ме докосвал, нежно си ме целувал и тихо си ми шептял. Мисля си колко ми липсваш и колко детски спокойно и лесно щях да заспя, ако знаех, че си до мен в леглото и усещах прегръдките ти.
Само, че ти не си при мен и аз за поредна вечер не мога да спя...

Морето сиво пак бушува,
вълните стигат ме, но аз не се отдръпвам,
ръка протягам и вятъра я брули,
а пясъка заспива в самота.

Разказва то - морето, 
разказва ми студената история,
говори, а аз задавям се във собствените си сълзи
дъхът ми секва, горчилката започва да пълзи.

Споделяше ми то, споделяше тъгата,
а аз видях как отдръпва се зората.
Студено стана, ала не разбрах защо,
нали сега е лято, защо замръзва онова стебло?

Историята беше кратка,
разкриваща онази тайнствена загадка.
Легендата за тези бурни ореоли..
Сърцата на изгубени герои.

"Ах, -изстена тъжно моето море- 
ще си заминеш, а ще страдам.
Огледай се, навсякъде са те,
онези жадни подгледи на подлите мъже."

Останах няма, загубила слова,
с които да успокоя брега,
че ще се върна пак на другата година,
че няма да забравя, че няма да загина.

Но то не вярваше изобщо в думи,
а аз не можех да засвиря на пречупените струни.
Не можех да даря сърцето си на някой, който не обичам
"Приятелю, прости ми, 
аз мога само и единствено да те почитам".

В ефирното, сапфирено небе видях луната,
не забеляза тя тъгата във душата.
Очите и блестяха в парещи сълзи,
броеше тя, броеше паднали звезди. 

       Живота ме  научи на търпение на мълчание, живота ме  научи, че няма „ друг начин” , че въпреки болката която ни разкъсва винаги има някой който да страда повече и когато знаем, че има и по съкрушени от нас ние намираме и малкото щастие което ни е останало и се радваме на него докато все още го имаме, защото след един миг, точно един миг е нужен на вселената за да ни отнеме и последната троха надежда последната капка щастие и ние пак трябва да намерим път за живот просто защото няма „друг начин”. Какво можем да направим освен да се борим ?  Оставим ли се на течението на реката не знаем къде ще ни отведе ... може да попаднем на водопад. Борбата е единствения път към спасението, към спокойствието и когато изминем този път вече ще можем спокойно да си отдъхнем. Вече ще сме подготвени за подобни битки, ще сме подготвени за същата тази болка, която се опита да ни повали и миналия път, но ето че живота ни поднася нов по-силен, по-тежък удар и следва пак тази постоянна борба и ако го няма гневът, заради който борбата продължава то значи е изчезнала и жаждата за живот, защото това е живота БИТКА. Битка в която не трябва да губиш и не можеш да загубиш просто защото... ...няма "друг начин"

Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чийто герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

http://peony-lagoon.blogspot.com/2012_08_01_archive.html