Слязох от автобуса. За миг погледнах на другата страна, но въздъхнах и продължих по обичайния път- пътят към щастието.
Мрачните мисли не закъсняха. Картината на онзи друг път, по който съм минавала стотици пъти, който водеше към моето минало, се беше наместила в съзнанието ми и караше стомаха ми да се свива. Всеки момент минаваше пред очите ми, а в ушите ми звучеше баладата, която разкриваше всички изпитани чувства тогава. Онези чувства, които бяха породени от него - от съдбата ми, или по-точно от най-болезнената орис, за която можех да помисля. Най-странното беше, че отначало не беше така. Беше споделено и красиво, беше влюбен и щастлив. Доказваше ми всеки ден, колко ме обича и желае. След време искаше да прекара целия си живот с мен, за да е щастлив завинаги. Но неговото "завинаги" продължи само единадесет месеца. След тях с лекота ме изтри от живота си. Виждаше ме всеки ден и бях сигурна, че нищо не му трепваше. А аз... Аз умирах! Съсипвах се всеки ден, всеки час. Обвинявах себе си, че ме е намразил. не можех да спя, да се смея, да дишам, да живея. Само за него мислех. А той.. Той дори не подозираше. Не подозираше как едно сърце умира без него, как го чака и как се свива, когато чуе онова име, независимо дали е неговото.
Но и за мен имаше светлина в тъмния, безлюден тунел. Щастието през цялото време е било на две преки, но в другата посока - тази, по която вървях в момента. Вече бях пред блока му. Качих се в асансьора, а той ме чакаше на вратата. Беше с най-искрената усмивка и най-влюбения поглед. Хвърлих се на врата му и забравих за всичко, което мислех по пътя. Забравих за миналото и се отдадох на настоящето, за да изживея бъдещето..