Свърших всички истории за принцеси и принцове.
Всички Спящи Красавици отдавна са будни.
Пепеляшките днес се разказват във вицове.
А Снежанките вярват в банкноти. Не в чудо.
Няма рицари вече. Има само доспехи.
И подрънква на кухо всяка казана дума.
И отеква във мене най-тъжното ехо
на лъжата че, ето, любов съществува.
Съществуваше вчера. А днес е измислица,
затворена в прашни, оръфани книги.
Как да стигна до нея? И да знам, че истинска.
До миражите никога никой не стига...
Само ние,
наивните
малки русалки
си мечтаем нозе. Любовта да догоним...
И преглъщаме целия ужас на болката,
и ни дърпат сърцата нагоре...нагоре.
А пък принцът целува друга на кораба.
И сълзите ни щипят. От солта на морето.
От лъжата за обич на земните хора.
И от слънцето, дето изгрява в небето.
После ставаме пяна. Бяла. И толкова.
Любовта е измислица. А ние сме глупави.
Свърших всички истории. Свърших даже и болките.
Аз съм пяна в морето.
И така ми е хубаво.
