Винаги съм знаела, че ще свърша сама. Това съм аз. Вълкът единак. Не се нуждая от никого, за да се справя. Просто не съм очаквала, че ще свърша изоставена дори от хора, които са твърдели, че ще са до мен завинаги. Хора, които ценя повече от семейство. Точно тези хора, които така и не осъзнаха, че може да ме няма в обикновените забавни моменти, но ще съм до тях всеки път, щом са тъжни или наранени. За тях винаги съм била на разстояние от едно телефонно обаждане. И за какво... За да мога в крайна сметка да разбера, че те никога няма да го осъзнаят. Явно за хората е по-важно да си до тях всеки ден, в кварталното кафе на лафче, отколкото да ги държиш за ръка, когато са най-слаби, да ги придържаш, за да не паднат под силата на опустошителната буря. Това ли е приятелството? Да размениш няколко шеговити изречения на по чаша кафе? Явно съм доста старомодна, щом смятам иначе...