Какво ти остава след време? Нищо. Вървиш, търсиш, вярваш, опитваш се да намериш себе си и когато това не става изпадаш в бездната на собственото си отчаяние. Понякога болката те кара да се променяш, да бъдеш такъв какъвто никога не си предполагал, че ще бъдеш или си се представял като такъв жалък и безнадежден човек. Отчаянието те кара да търсиш внимание там, където не си мислел, че ще търсиш, при хора, които не са ти приятни, нямат нищо общо с твоите ценности, страхове, мечти и прочие.
С времето изгубваш себе си сред тълпата, забравяш кой си и после се случва нещо и сякаш времето спира, поемаш дъх и всичко е една книга с илюстрации от твоя живот. Разгръщаш и откриваш частица по частица себе си, но само някакви парченца, като разпилените парченца от счупено огледало.
Плащаш за грешките със смачканите от лоши постъпки морал и съвест. Какво търсиш? Пари ли? Охолен живот ли? Не, просто щастие. А в какво се състои то? Труден въпрос. Онова, което прави мен щастлива е още неизвестно. Изгубих воля да го търся и да претендирам за него. Искам да стана да се боря за него да си го намеря, то си е мое, но не мога… Седя и не мога да се изправя, не мога да вдигна глава, защото ще усетя сълзите си по бузите и тогава ще последва една ярост, която замъглява всичко. Следва болката, онази пареща, която те обзема мигновено, минава през теб като буря и оставя само сълзи и празен глас.