Мечтая за слънчево небе, но дъжд и мълнии владеят ума ми. Полудявам, защото е толкова трудно да не те помня!
Ето, че вече беше ден. Слънчевите лъчи надникнаха през прозореца и се заиграха с клепачите ми. Бягаха по лицето ми стремейки се да ме върнат в реалността. Притворих очи и осъзнах, че утрото е настъпило, сърцето ми отново се разби. Погледнах към часовника и се заслушах, сякаш стрелките се гонеха и ми напомняха, че ми остават няколко часа... тик-так, тик-так... няколко часа до полета му... тик-так, тик-так... няколко часа и щеше да бъде неин, щях да го загубя безвъзвратно. Мисълта ме накара да подскоча. Ами, ако все още нещата могат да се поправят?! Набързо се облякох и затичах към летището. Трябваше да му кажа, че го обичам, че не искам да живея без него, че не минахме през всичко това, за да се откажем! Някъде там, докато тичах борейки се до последно осъзнах, че това не е филм. Животът ни не беше написан сценарий... Ами, ако въпреки всичко се качи на самолета? Няма ли да боли повече? Може би там ще е по-щастлив, може би тя го обича повече, може би така трябва... Изтрих сълзите си и закрачих към вкъщи...
Лежа на леглото в мрачната стая и се чудя как позволих на образът му да изникне в съзнанието ми отново. Бяха минали месеци... Колко още трябваше? Година, а може би две? Колко за да го забравя?
Името му все още раздира душата ми. Гледайки сините му очи чувствах как се давя. Потънах толкова дълбоко, още се мъча да изплувам. Аз съм, като камък загнездил се в морското дъно. Камъкът може ли да плува? Безнадеждна съм!
Само, като си припомня как просех любовта му се отвращавам от себе си. Бях готова на всичко за него, сигурно и още съм.
Той просто си тръгна, без обяснение, без причина, просто си тръгна... Мога ли да го виня? Tа нали аз му позволих.
Сега знам, какво е чувството да си с някого просто за забавление. Истината е, че не чувстваш нищо. Това е чувствал и той към мен-НИЩО!
