Ето, че вече беше ден. Слънчевите лъчи надникнаха през прозореца и се заиграха с клепачите ми. Бягаха по лицето ми стремейки се да ме върнат в реалността. Притворих очи и осъзнах, че утрото е настъпило, сърцето ми отново се разби. Погледнах към часовника и се заслушах, сякаш стрелките се гонеха и ми напомняха, че ми остават няколко часа... тик-так, тик-так... няколко часа до полета му... тик-так, тик-так... няколко часа и щеше да бъде неин, щях да го загубя безвъзвратно. Мисълта ме накара да подскоча. Ами, ако все още нещата могат да се поправят?! Набързо се облякох и затичах към летището. Трябваше да му кажа, че го обичам, че не искам да живея без него, че не минахме през всичко това, за да се откажем! Някъде там, докато тичах борейки се до последно осъзнах, че това не е филм. Животът ни не беше написан сценарий... Ами, ако въпреки всичко се качи на самолета? Няма ли да боли повече? Може би там ще е по-щастлив, може би тя го обича повече, може би така трябва... Изтрих сълзите си и закрачих към вкъщи...
