TheHeartless

Скоро.Съвсем скоро започва да ти липсва.Липсва ти аромата й, смехът й, блясъкът в очите…Осъзнаваш колко много я искаш.Отново. Разбираш, че си бил боклук, подигравал си се с чувствата и, правел си каквото си искаш с нея, но тя не се отказа от теб, бореше се за твоята обич. Отиваше при нея, когато имаше нужда или когато ти беше скучно. Винаги я караше да си мисли, че изпитваш нещо към нея, а после я убеждаваше, че не е така. Но един ден ти просто я загуби. Тя си тръгна от теб. Завинаги. Беше съсипан и отчаян. Беше се привързал толкова силно, че чак я обичаше, а дори не го осъзнаваше. За жалост го осъзна прекалено късно и искаше да се върнеш при нея, но беше късно.. Тя ти обърна гръб, както и ти направи по-рано с нея. Все още я обичаш и ти липсва.

Отново започваш да си спомняш всеки моменти заедно.Макар, че тогава смяташе и я третираше като едно нищо, сега, когато си сам в тъмното с цигара между устните точно тези малки моменти ти дават малка топлина.решаваш, че повече не искаш да се самосъжаляваш и ставаш.

Минава ден.Седмица.Месец.Един ден просто реши да се разходиш.Вървеше безцелно, но в крайна сметка всичко те отведе в парка близо до вашата пейка.Изведнъж чуваш някой да вика името й, но решаваш, че отново мозъкът ти си прави шеги с теб.Но тогава чуваш един до болка познат смях.Нейният смях!Обръщаш се светкавично и я виждаш.Там на вашата пейка заедно с непознато за теб момче.там на НАШАТА пейка той я прегръща, тя се усмихва и разкрива своята трапчинка, а той я целува.Точно както правеше ти.Преди!Решаваш да се приближиш, да я поздравиш.Отиваш при нея и я поздравяваш, а нейната усмихва изведнъж се превръща в изкривена гримаса.Заболя те, разбра, че тя не се радва да те види.И как би могла?Питаш я общи неща, а тя ти отговаря кратко, без да връща въпросите.След време просто си тръгваш и отново се прибираш.

Отново компания ти прави цигарата и бутилката уиски.В съзнанието ти изплува леденият й поглед.Още щом я погледна в очите разбра, че тя не обича това момче.Използва го. Започваш да се упрекваш, че я превърна в това.Унищожи блясъкът в очите й, искреността в смеха и думите й.Ти я беше превърнал в себе си.Отново дръпна от цигарата и отпи от бутилката.Всичко това ще притъпи болката, но утре отново ще се събудиш с вината…с вината, че погуби едно жизнерадостно момиче, което обича истински и е готово на всичко.Че уби всичко хубаво в нея и я превърна в безчувственото момиче, което не се страхува от това да мине през всичко и всички, за да постигне целите си. Вия сега - има всичко, за което мечтае. И безразличния й поглед те кара да се мразиш още повече..

Тя никогa никогa нe cпря дa го обича просто спря да го показва...А днес всички казват ето я..."Тя го преживя...Тя бе тази която продължи без него"...Никой не разбра, че това момиче всяка нощ ,заспиваше със сълзи на очите, а на сутринта намираше сила и ставаше с усмивка...!Никой не може да разбере колко многоя боли ...как всеки път се надяваше да е той...Как всеки ден го чакаше да се върне, но напразно...Един ден на нея просто и писна и реши да продължи без него, знаеше че ще бъде трудно, но не и невъзможно, тя не искаше, но нямаше друг избор...И ето я днес едно силно и безчувствено момиче, което не знае значението на думата ЛЮБОВ :)

Помниш ли как започна всичко?

Някога бяхме само познати. Бяхме всеки ден заедно, без дори да се опознаем. Един ден, аз осъзнах, че имам нужда от човек, толкова прекрасен, до мен и бавно, бавно развих чувства към теб.

Дните минаваха, аз все още не можех да се сближа с теб, а чувствата ставаха все по-силни и по-силни. Помня един ден когато Тя дойде при теб и те прегърна. Тогава за първи път усетих... ревност спрямо теб. Ревнувах я толкова много. Реших, че ако се опитам да прекарам повече време с теб насаме или се включвам от време на време в груповите ни разговори, ти ще ме забележиш най-накрая, може би дори по начина по който те кара да се усмихваш гледайки ме и ревнувайки от другите, така както аз ревнувах от Нея. Да не повярваш, успях. Станахме си по-близки от всякога. Ти ми писа всяка вечер, аз с усмивка до небето ти отговарях. Бях най-щастливата. Но един въпрос ме мъчеше.. "Смята ли ме за повече от приятелка?". Опитах се да се добера до теб, но ти все още гонеше Нея. Болеше ме. 

Болеше ме сякаш всеки ден някой ми пронизва сърцето с нож. Ти беше най-хубавото нещо което някога ми се е случвало, но и най-големия ми кошмар. 6 месеца по-късно, аз осъзнах, че съм привързана към теб. Влюбих се, колко наивно.

Нея вече я нямаше в живота ти, но пък с мен нещата си бяха все същите. Вече ме търсеше само от време на време, един ден си студен като лед, друг светиш по-ярко от слънцето.

Чудех се дали е заради мен. Всеки ден се опитвах да проумея дали аз съм причината за тази огромна прекрасна усмивка. 

Почти година вече мина. И двамата се променихме. Аз все още те обичам, но не съм сигурна дали вече те харесвам. Преживяхме толкова много. Толкова страхотни моменти имахме, и някои съвсем обикновени.

Аз ще помня от най-забавните ни, до най-скучните. Ти вече си намери друга, по-висока, по-красива. Тя имаше всичко което аз нямах.

Тя ми го отне, и ми остави само спомените. Разбира се, скоро няма да се чувствам по-същия начин и ще си намеря още по-прекрасно момче което ще знае какво иска и аз ЩЕ го обичам, но не по-същия начин. Ти беше моята първа любов, винаги ще помня дългите ни прегръдки, разговорите ни в 5 часа сутринта когато косата ми беше рошава, а грима размазан. Обичах те, и още те обичам. Дано сега си щастлив с нея. Интересува ме щастието ти повече от колкото предполагаш.

 Днес го видях. Той си беше същия, но погледът му беше мрачен. Сякаш след мен никоя друга не е успяла да го направи щастлив. Очите му бяха тъмни, та дори и слънцето не успяваше да ги стопли. Усмивката му беше каменна, а сърцето студено. Погледите ни се засякоха и всичко се промени. Спомних си за всичките години, които му подарих. Всичките сълзи, усмивки, цялото щастие.. Те нямаха значение, защото той бе различен. Разминахме се, а аз не исках никога повече да го виждам.