blackbutterfly

   Чувствах студ.

  С идването на зимата нещо в мен  умря. Не знам дали беше част от душата ми или от сърцето. Усещането беше ледено.

  Сутринта наблюдавах снега. Беше обвил сградите с бялата си мекота. Навяваше ми тъга.. Исках да докосна небето. Исках да стигна нещо непредсказуемо. Бях уморена да казвам „Сбогом!”...

  Исках тишината и спокойствието да ме обгърнат  и да ме отведат в някой различен свят. И всеки път, в който опитвах- губех себе си. Губех се между реалността и фантазията. Губех се в опиатите, които ме караха да се издигам над света. И сега, губейки се отново между думите в ума си, идеята за тишина изглежда непостижима.

„ Знае ли някой на колко малки парчета съм счупена изобщо?” Задавах си този въпрос всяка сутрин и винаги получавах един и същ отговор- „Не, глупаче.”

 Истината беше-  в един момент се усмихвах широко на всеки, а в другия плачех в стаята си. И сега сълзите ми умират преди да са докоснали очите ми. Така беше и тази сутрин, докато наблюдавах небето.

  Поредния ден в Ада. Не знам къде съм, а още по-малко какво правя.. Музиката е единственото нещо ,което ме държи на повърхността. Нека ми я отнемат- ще умра.

Искам ли?

Не!

-          Защо не си вдигаш телефона?- попита баща ми един ден.

-          Защо не беше до мен?- отговорих му с въпрос. Той не каза дума. Погледна ме виновно и се обърна.- Защо си тръгваш сега, когато имам най-голяма нужда от теб?

-          Защото ти си нищо за мен.- отвърна и скоро гледах гърба му. Този гръб, на който ме носеше като дете.

-          Знам.- промълвих и изтрих сълзите си.

Никога не забравих този ден. Думите му още отекват в главата ми. Сигурно звучи тъжно и е, но се научих да живея с мисълта ,че един ден може да се обърне и да си каже „Господи, защо не ме спря онзи ден? Защо ме остави да си тръгна от нея? Какъв глупак съм бил! Аз умирам без дори да познавам собствената си дъщеря..”