Веднъж вървях по улицата и ме срещна една стара жена,която се беше изгубила и търсеше пътя. Аз и помогнах да се ориентира. Тогава тя ми каза, никога да не губя красотата си. Замислих се над думите й. Нима красотата ми е единствено което имам??? Нима не съм нищо повече от едно красиво лице??? И за кой съм красива? Има ги и тези, които мислят, че последното, което притежавам е красота. Аз не искам да бъда просто онова красиво момиче. Искам да съм нещо много повече, но за всички. Не искам всички да ме познават, искам за някои да остана загадка. Не искам да се харесвам на всички, искам тези, които не ме харесват с усмивка да сразявам. Не искам всички да ме обичат, искам само един, но да ме обича безумно. Не искам всички да ми свалят звезди, искам някой, който нищо да не ми обещава, но да ми дава всичко. Не искам всички да ме ласкаят, искам до себе си хора, които да се осмеляват да ми кажат, когато греша и да останат с мен въпреки това. Не искам хората да губят ума и дума щом ме видят, искам когато говорим да ме гледат в очите и да замислят над това, което казвам. Не искам всички да ме желаят, искам само един, но толкова много, че да не понася мисълта, че може да ме загуби. Не искам всички да ми се усмихват, искам само моята усмивка да е всичко за някой. Не искам да бъда наричана с разни прилагателни имена, искам хора с които да съм себе си и това да им е достатъчно.
И тогава разбрах, че жената греши. Красотата не е единственото, което имам, но всеки ще го разбере.