Беше много късно. Бях изгубила представа за времето, но колите, които намаляваха с всяка изминала секунда навън ми подсказваха, че беше късно...много късно. Стоях сама. Мислех за него. Всяка вечер беше една и съща. Цигара след цигара, сълза след сълза. Всичко в живота ми беше сиво, мрачно, грозно, без смисъл, без смях, без усмивки. Съжалявах се. Мразех се. Проклинах се. Бях допуснала един човек да управлява живота ми като с дистанционно. Колко съм глупава, нали?... Очите, в които преди той се оглеждаше сега бяха: червени, подути, тъжни и само той с едно обаждане, с една дума, с една усмивка можеше да промени това. Аххх, тази усмивка. Защо всеки път, когато я виждах краката ми се подкосяваха и сърцето ми спираше за части от секундата... Всъщност аз го мразя. Не искам да го виждам. Той ме съсипа. Остави ме сама и си тръгна. Сърцето ми кървеше и при всяко едно "кап-кап" нож пробождаше крехката ми душа. Иии сега стоя на прозореца, загледана в една спряла кола... беше единствената, която видях за последните 20 мин. Беше късно... много късно!