Усещах болката все повече и повече.Като отрова се разрастваше из цялото ми тяло и поваляше всички клетки.Сърцето ми се беше свило,едвам дишах.Дробовете ми отчаяно се бореха за глътка въздух.Не знаех какво да правя.Болката беше по-голяма от колкото си бях признала пред себе си.Той ме беше съсипал...Той и неговата така невинна хлапашка усмивка.Исках да го мразя... наистина исках,но не можех.Сърцето ми продължаваше да отказва да приеме жалката истина.Не искаше да приеме разочарованието и това с всеки изминал ден ме съсипваше.Палех цигара след цигара,надявайки се,че това ще намали и болката и ще скъси живота ми.Не исках да живея.Всичкия смисъл на живота ми бе отнет.И да може би това звучи прекалено,но точно така се чувствах.Сякаш нещо беше умряло в мене.Чувствах болка с всяко едно вдишване.Какво стана с мене?Как можах да му позволя да ме съсипе до такъв предел?Умното момиче отново по
стъпи глупаво.
