shokoladka

Любов? Какво е любовта? Аз не мога да ти кажа, защото и аз не знам. Всъщност не съм сигурна, че някой може да ти отговори на този въпрос. Иска ми се да знам каква е тя иска ми се да я изпитам. Чувала съм, че тя върви ръка за ръка с болката, но съм готова да платя тази цената. Аз съм просто едно малко, глупаво и объркано момиченце, което си мисли, че е готово за любовта. Дори вярвам в нея, макар че с всеки изминал ден тя ми се струва все по-нереална и измислена. Не знам много за любовта. Единствения източник за мен са книгите и филмите. Но там тя изглежда толкова проста. Лесно е да се поставя на мястото на главната героиня и да и крещя глупачка , когато направи нещо грешно. Но съм сигурна, че ако бях на нейно място щях да направя далеч по глупави неща. Но може би на мен не ми е отредено да обичам и да правя глупости заради това. Може би аз съм от второстепенните герои, на които не им е отредено да обичат. Може би такава е съдбата ми. Може би в моят филм ще се разказва за едно самотно момиче. Но филмите си имат сценарии, а аз не искам хората да ми казват какво да правя и каква да бъда. Може би живота не е като филм или като приказка, а те са като него. Може би няма щастлив край. Може би има само край и не трябва просто да чакаш той да дойде и да се молиш, че любовта ще го изпревари. Не съм сигурна, че вярвам в това, но вярвам, че всеки заслужава щастие и го получава. Може би просто любовта не е моя тип щастие. Но само може би....

Поредната самотна нощ, а аз допушвам последната си цигара на терасата. Една тъмно фигура се задава по иначе пустата улица. Не виждах лицето му, но си личеше, че е мъж. Тайнствената мъжка фигура стигна до къщата ми и тогава се случи. Зърнах ясните му кристално сини очи, тъмната коса, плътните му устни и леко наболата брада само за миг. Един миг, от който дъха ми секна. Вперих поглед в отдалечаващата се фигура и любопитството ми се засилваше с всяка негова крачка. Исках да знам кой е. Трябваше да знам кой е. Нямаше смисъл, но това не ми попречи да грабна палтото и чантата си и да хукна след него. Не знаех какво ще му кажа или дали ще го намеря. Просто тръгнах след него, дори не заключих вратата. Просто побягнах в посоката, в която вървеше. Лутах се по мрачната улица безцелно, а той сякаш се беше изпарил. Продължих да вървя и с всяка крачка сърцето ми се свиваше. Не, трябваше да го намеря. Не знам защо, но трябваше. Вървях по познатите улици търсейки непознатия с часове. Накрая когато краката ми ме предадоха отидох в близкото кафене и седнах на обичайната маса. Поръчах си ментов чай надявайки се, че ще ме успокои и ще ми помогне да разбера какво беше станало. Но единственото, което беше в ума ми беше лицето му, устните му. И се почуствах изгубена. Това чувство ме обзе и не можех да се отърся от него.