shokoladka

Истинската любов не била любов ако не боляла. Нека така да бъде. Искам да ме боли. Но и да не свършва. Страх ме е. Чу ли? Страх ме е да не те загубя. Да не потънеш в прегръдките на друга. На по-добра от мен. Да не ти омръзна, да не те притиснат, да не те обичам прекалено силно. Страх, страх, страх и пак страх. И толкова много обич. Обич само за теб, мили мой. А ти така усърдно се правиш на сляп. Не искаш да видиш, да вземеш и да почувстваш любовта ми. И не от липса на любов от твоя страна, а от страх. Ах, този страх. Защо е тъй властнал над нас? Защо е тъй обсебващ? От липса на опит ли сме тъй плахи. Или пък опита ни е горчив?  Разбери ме, любов моя. Обич искам да ти дам. Не като тези безсърдечни  хора, които така нагло са те белязали от тъй ранна възраст. Но и аз не съм по назад мили мой. И аз съм тей белязана. С друг белег, но еднакво грозен мили. И въпреки всичко ти дадох ножа. Дадох ти властта над мен. Аз съм твоя. Но ти мой ли си? Искам да излекувам болката в теб и знам, че мога, но ти искаш ли? Аз ще съм до теб и да не искаш. Дълбай нова рана със своето пренебрежение. Остави ми грозен белег. Но той ще топли, ще гори и ще пламти. Защото ти си драл там любовнико. Защото болката от теб е сладка. А към тази сладост аз съм пристрастена. И не можеш да отнемеш сладката болка от нашата несподелена любов. Или не точно. Нашата любов. Любовта на двама незнаещи как се обича. Но обичащи се дълбаещи един на друг по-голям и по-грозен белег. Обичащи се наранявайки другия. Но каква любов е. От най-силните болезнени и сладки любови. 

Преди време имаше едно момиче. Малко, наивно и наранено момиче. Перфектна за теб, а? Да я разиграваш, да и даваш надежди, да се забавляваш с нея. Идеалната играчка. Но когато тя се влюби в теб не знаеше, че играчките бързо ти омръзват. Не знаеше, че дори следкато ти омръзнат обичаш да ги държиш близо до теб в случей, че пак ти се доиграе с тях. Тя не знаеше тези неща, но и от къде можеше да ги знае та тя беше само едно невинно и наивно момиче готово на всичко за малко любов и внимание. Не знаеше, че ще я плениш в ловкия си капан и, че това че си я наранил веднъж няма да ти стигне, че ще искаш още и още. Но имаше едно нещо, което ти не знаеше. Малките момичета порастват и когато това стане този в капана си ти. Да точно ти. Този който разби мечтите,сърцето и достойнството й на малки парченца. Ти който се наслади на болката й. Ти, който ще страдаш така както искаше тя да страда. Защото когато едно момиче порасне тя се превръща в жена. А жените не са играчки. Те са по-скоро финно изваяни статуетки, които можеш да гледаш, да им се наслаждаваш, но не и да пипаш с мръсни ръце. А твоите ръце са много мръсни. Те са окървавени от всички сърца които си разбил, а с такива ръце не се пипа жена. Това беше второто нещо което ти не знаеше, но и от къде да го знаеш? Ти цял живот вървя след наивните момичета, но когато пожела жена ти се превърна в наивното момче. Ти попадна в капана, а за теб вече беше твърде късно да пораснеш. И на края на играта ти стана игачката.

Истинска? Искаш да съм истинска и естествена и да съм себе си. Как да бъда себе си когато не знам коя съм аз? Когато не съм открила себе си? Нямам идея какво наистина искам и дали ако наистина пожелая нещо мога до го постигна? А това е лошо. Това е много лошо. Опитвам се да потдражавам на това, което видя да се впиша опитвайки се да бъда различна. Както всички се мислят за различни, а всъщност точно това ги прави еднакви. Всеки казва аз не съм такъв, а в слезващия момент несъзнателно става точно какъв. И живее в илюзия, че ще заблуди другите и вкрайна сметка единствените заблудени си оставаме ние. Имаме си изградени чужди идеали, като хубава работа, задружно голямо семейство и щастлив край, или много пари, жени и луксозен живот, а всъщност не знем какмо искаме просто ни харесва идеята за този живот, който виждаме по филмите и смятаме за перфектен. А кой всъщност ни изгражда тези идеали? Кой ни налива в главите всички тези перфектни идеи, които вкрайна сметка не се сбъдват и ни карат да се депресираме? Само аз ли си задавам този въпрос? Само аз ли виждам нещата така? Само аз ли смятам, че има нещо сбъркано в това? Само аз ли не виждам смисъла и себе си в тази картинка?Само аз ли се чувствам изгубена? Само аз ли чувствам, че не мога да си намеря мястото...

Знаете ли по някой път ми иде да си поплача. И всъщност го правя. Влизам в банята. Заставам зад завесата готова да разголя чувствата си и пускам душа. Водата плавно се слива с парещите ми от болка сълзи и ги истудява прави ги по-безболезнени по-нереални. Стоя седнала на мокрия под с мокри коси ръзпилени навсякъде гледайки в една точка оставяйки стичащата се върху мен вода да измие всички излети чувства. Когато всичко свърши, когато вече нямам сили за плач и съм готова да продължа напред се изправям прикривам се с кърпата и с усавършенстваната ми фалшива усмивка, но единственото нещо което винаги ме издава са очите. Подпухнали и зачервени молещи се или добре очертани и гримирани очите ми винаги ме издаваха. Добре че почти никой не се заглежда в тях. За повечето хора просто е по лесно да вярват на камофлажа и на фалшивото по лесно е да не си даваш зор да разгадаваш хората да се замисляш в това дали техните усмивки са толкова фалшиви колкото твоите дали и те не се свиват под душа всяка вечер дали и те не са наранени? Но защо да се замисляш по лесно е да живееш в един богат на фалшиви усмивки свят. А лесното в днешно време е за предпочитане.

Ти си тръгна

без да кажеш нищо.

Оставяш ме сама.

Взимаш ми всичко.

Искам да рева, да се тръшкам и ридая

но няма да те спра

това е ясно и го зная.

Моля те спри!

Върни сърцето ми!

Липсваш ми

това няма да се промени.

Когато дойде бях силна и смела

сега няма те

не мога да го преживея.

Взе ми всичко ти

е зная няма да го върнеш.

Просто изчезни

без да се обърнеш!

Хааа..той. Перфектен както винаги. Нали се сещате той е от онези, които подкосяват коленете ти с всеки поглед, а с всяка усмивка карат сърцето ти да прескочи един удар. И разбира се, за да не бъде всичко перфектно той е един от забранените. Под забранен нямам предвит обвързан имам предвит приятел. Мисля че ако беше обвързан щеше да ми е по лесно да съм покрей него. Как да ви разкажа за него? Той е толкова труден за описване. Просто нямам толкова думи. Та как да се опише най-прекрасната усмивка на света просто с думи? Как да се опишат тези сочни забранени устни? Тези рамене, тези очи, тази топлота в погледа му, която те приканва по близо и по близо. Само при мисълта за него настръхвам, но разбира се ние сме само приятели и ще си останем такива. И не няма да бъдем "само приятели". Ще успея да пазя чувствата си в тайна. Нали? Трябва! Всъщност трябва ли? Да! Охх..не може ли поне веднъж да бъде лесно и безболезнено? Е.. явно не. Ще трябва да прикрия блясъка в очите си когато го видя, ще трябва да прикрия замечтаната си усмивка когато го гледам, ще трябва да прикрия тръпките които минават през мен когато ме докосне, ще трябва да прикрия сълзите си когато си тръгва. Ще трябва да прикрия много неща, но не само от него, а и от себе си. Защото не искам сърцето ми да е на парчета отново. И въпреки това не мога да спра да мисля за него. За гласът му, за смехът му, за искрата живот която блести в очите му, за нaчина по които си играе с косата си когато е нервен, за сънищата които сънувам с него. За всички нещо които го правят перфектния забранен за мен.

Любов? Какво е любовта? Аз не мога да ти кажа, защото и аз не знам. Всъщност не съм сигурна, че някой може да ти отговори на този въпрос. Иска ми се да знам каква е тя иска ми се да я изпитам. Чувала съм, че тя върви ръка за ръка с болката, но съм готова да платя тази цената. Аз съм просто едно малко, глупаво и объркано момиченце, което си мисли, че е готово за любовта. Дори вярвам в нея, макар че с всеки изминал ден тя ми се струва все по-нереална и измислена. Не знам много за любовта. Единствения източник за мен са книгите и филмите. Но там тя изглежда толкова проста. Лесно е да се поставя на мястото на главната героиня и да и крещя глупачка , когато направи нещо грешно. Но съм сигурна, че ако бях на нейно място щях да направя далеч по глупави неща. Но може би на мен не ми е отредено да обичам и да правя глупости заради това. Може би аз съм от второстепенните герои, на които не им е отредено да обичат. Може би такава е съдбата ми. Може би в моят филм ще се разказва за едно самотно момиче. Но филмите си имат сценарии, а аз не искам хората да ми казват какво да правя и каква да бъда. Може би живота не е като филм или като приказка, а те са като него. Може би няма щастлив край. Може би има само край и не трябва просто да чакаш той да дойде и да се молиш, че любовта ще го изпревари. Не съм сигурна, че вярвам в това, но вярвам, че всеки заслужава щастие и го получава. Може би просто любовта не е моя тип щастие. Но само може би....

Поредната самотна нощ, а аз допушвам последната си цигара на терасата. Една тъмно фигура се задава по иначе пустата улица. Не виждах лицето му, но си личеше, че е мъж. Тайнствената мъжка фигура стигна до къщата ми и тогава се случи. Зърнах ясните му кристално сини очи, тъмната коса, плътните му устни и леко наболата брада само за миг. Един миг, от който дъха ми секна. Вперих поглед в отдалечаващата се фигура и любопитството ми се засилваше с всяка негова крачка. Исках да знам кой е. Трябваше да знам кой е. Нямаше смисъл, но това не ми попречи да грабна палтото и чантата си и да хукна след него. Не знаех какво ще му кажа или дали ще го намеря. Просто тръгнах след него, дори не заключих вратата. Просто побягнах в посоката, в която вървеше. Лутах се по мрачната улица безцелно, а той сякаш се беше изпарил. Продължих да вървя и с всяка крачка сърцето ми се свиваше. Не, трябваше да го намеря. Не знам защо, но трябваше. Вървях по познатите улици търсейки непознатия с часове. Накрая когато краката ми ме предадоха отидох в близкото кафене и седнах на обичайната маса. Поръчах си ментов чай надявайки се, че ще ме успокои и ще ми помогне да разбера какво беше станало. Но единственото, което беше в ума ми беше лицето му, устните му. И се почуствах изгубена. Това чувство ме обзе и не можех да се отърся от него.