yakubova231026

Топлотата на меките ти устни ту изпепеляващо нежно, ту плавно изгарящо ме караха да се чувствам така сякаш съм далече от Земята.
 Докосването ти по шията, рамената, гръбнака и кръста ме караха да желая още и още...
 Ето тук е проблема - спомените идват неканени, а постоянната тъпа болка не може да бъде покрита с фалшиви усмивки и обещания.

Знаеш ли, досега съм се самозалъгвала. Преглъщах това, че нямаш време за мен, че не те интересува как съм... Мислех, че проблема е в мен - не ти бях интересна, не умеех да те забавлявам, не те привличах достатъчно и т.н., но само с  теб бе така. Другите  търсеха компанията ми, а аз ги отпращах за да може ти да ме караш да се чувствам зле. Защо се стремим към онези, които ни причиняват болка,  а не желаем онези, които ги е грижа за чувствата, емоциите и страховете ни? Защо страстта и желанието те заслепяват до такава степен, че си готов да посрещаш съкрушаващите вълни на болката насред океана на любовта?
 Страшно е някой да има такава власт над теб, че да решава с думите си какъв да бъде денят ти...

Ако знаех, че това е последният път в който мога да усетя топлината ти щях да вдишам по-дълбоко аромата ти и да целувам по-нежно кожата ти. Щях да запазя всеки един миг от този момент и щях да ги заключа на сигурно място - в сърцето си.

Отново бягах из тъмната гора. Причината ли? Търсех теб. Отново. Дори и след края.
 Тичах без посока, без мисъл, просто тичах, очаквайки ти да ме спасиш от собствените ми страхове и бъдещи грешки. С теб всичко ми се струва толкова добре направено и сякаш животът представлява само радост. Всеки момент, всяка целувка, всяка прегръдка, всяка усмивка е запечатана в съзнанието ми. Всичко е записано на една бетонена стена, която се нуждае от здрава разруха така, че да може върху нея да се строи от някой друг, друг, който ще бъде по-надежден в начините си да покаже и докаже любовта си.
 Изведнъж спрях. Разбрах го. Всичко е било лъжа. Поредната история за момичето, подлъгано от собствените си надежди, история стара като света. Да забравя всичките ти лъжи? Онова изкушаващо " Обичам те", не благодаря. Тази сладка и впоследствие горчива "истина" бе най-хубавото , което бях чувала през последните месеци да не кажа и години.
 Сега всичко отначало. С болка. Влизам в някоя стая, разминавам се с някой и усещам парфюма ти, а дали не полудявам? Копнея за гласа ти, да този глас , който умее да изрича изкусни лъжи, да ме кара да бъда неземно щастлива в един момент и разкъсвана от болка в друг...
 С времето всичко ще се оправи повтарям си. Проблема е там, че не го вярвам...