Морето сиво пак бушува,
вълните стигат ме, но аз не се отдръпвам,
ръка протягам и вятъра я брули,
а пясъка заспива в самота.

Разказва то - морето,
разказва ми студената история,
говори, а аз задавям се във собствените си сълзи
дъхът ми секва, горчилката започва да пълзи.

Споделяше ми то, споделяше тъгата,
а аз видях как отдръпва се зората.
Студено стана, ала не разбрах защо,
нали сега е лято, защо замръзва онова стебло?

Историята беше кратка,
разкриваща онази тайнствена загадка.
Легендата за тези бурни ореоли..
Сърцата на изгубени герои.

"Ах, -изстена тъжно моето море-
ще си заминеш, а ще страдам.
Огледай се, навсякъде са те,
онези жадни подгледи на подлите мъже."

Останах няма, загубила слова,
с които да успокоя брега,
че ще се върна пак на другата година,
че няма да забравя, че няма да загина.

Но то не вярваше изобщо в думи,
а аз не можех да засвиря на пречупените струни.
Не можех да даря сърцето си на някой, който не обичам
"Приятелю, прости ми,
аз мога само и единствено да те почитам".

В ефирното, сапфирено небе видях луната,
не забеляза тя тъгата във душата.
Очите и блестяха в парещи сълзи,
броеше тя, броеше паднали звезди.