Не съм създадена за сред хора ... от блога на Анна Вълева

Знаете ли, хората ме определят като усмихнато и лъчезарно момиче? Как го измислиха... Да, навик ми е вече да се усмихвам дори не знам защо, но се усмихвам. С нея прикривам тъгата и проблемите, които обичам да споделям на хората. Явно трябва да спра... Да говоря... Трябва да показвам само усмивката си - само тя не поражда въпроси. 

Аз не съм общителен човек. Срамежлива съм и не обичам да се запознавам с нови хора. Никога не съм имала много приятели и никога не съм страдала заради това. Хората са хищници и жестоки. Те не одобряват различните и само ги тъпчат, защото знаят, че тяхната черупка е затворила слабостта им. Аз дори нямам черупка... Тъпкали са ме, мачкали са ме, унижавали са ме, играли са си с мен. Аз съм като вещ - един ме хвана, сложи ме на рафта, друг не му харесвам там и ме мести на земята, трети пък изобщо не ми обръща внимание. Малкото приятели, които имам са жалки хорица, които ме използват като кошче за душевни отпадъци и аз, нали съм добра, винаги им помагам, сякаш някой го е грижа какво правя. За роднините и семейството си трябва да съм идеалната, перфектната във всичко, иначе отнасям обиди и не по - малко пренебрежение. 

За какво ми е да съм сред хора? Едно животно ме разбира по - добре, отколкото милиард хора. Не вярвам на думите "обичам те" и "винаги ще съм до теб". Мразя хората и себе си, защото съм като тях, но знам, че имам един верен до гроб приятел - самотата. Тя никога не ме напуска. Тя е единствената ми истинска и споделена любов. Красиво, нали? Ще кажете, че е тъжно и звучи депресарско, но загледайте се малко в себе си. Вие се правите на силни, но не сте, а на мен ми писна да показвам сила, която нямам. Затова се примирих да бъда сама! Това е страхотно! Няма кой да ти създава проблеми и да те наранява. Стоиш в една стая сам със себе си и ти е приятно. Сред тълпата е ужасно. Милион фалшиви лица, през чиито дрехи те не се виждат, защото истинското е невидимо за очите. :)