blackpearl

Разкрита пред тях

 

И сякаш в онази злополучна вечер осъзнах едно – страницата Хари трябваше да бъде затворена, скъсана и изхвърлена, защото тя просто развали всичко. Няколко вечери след разговора ни аз отново исках да го дръпна към себе си. Скроих си план и си направих сценарий така, че всичко да изглежда неволна случка на съдбата – разбира се, в Интернет, за да е по – прикрито. Аз усещах, че той имаше нещо да ми каже, знаех го, чувах го в мислите си как ме вика, но защо се обърнах... Отначало той подходи сякаш искаше добро, не желаеше да има само лоши спомени помежду ни и явно аз пак развалих всичко. Да, не помислих добре над подхода си, над думите си. Действах сякаш беше на живот и на смърт и сбърках. Рискувах страшно много – внезапно осъзнах какво би се случило, ако Адриан разбере. Любопитството ми беше огромно. С Хари започнахме зловеща игра на нерви, в които бяхме най – добрите. Нищо не се беше променило. Нито пък той. Тъкмо си помислих, че е настроен добре към мен, исках да види онази история, която пишех, да съм сигурна, че наистина я чете. И аз развалих всичко, защото не си научих проклетото място – далеч от него! Изведнъж той започна да се държи с мен студено, както винаги е било. Все едно ме мразеше. Точно тогава разбрах къде греша, но беше твърде късно, за да поправя стореното. Накрая просто се отказах. Нямаше смисъл да се сблъсквам отново и отново с несериозността му, с това, че все още не е пораснал, че не е готов да постъпи като мъж и да ми се извини за всичко, което волно или не ми е причинил. Този път аз сложих края и сама се оттеглих. Омръзна ми от неговите игрички, с които ме оплиташе в мрежите си. Низките му номерца ми дойдоха до гуша. На всичкото отгоре рискувах Адриан.

Не ми се говори вече за Хари. Ще кажете защо не споменавам една моя приятелка, нали? Ами просто такава нямам. Нямам най – добра приятелка. Въобразявах си, че имам, но всички те ме предадоха и то доста изкусно. Дори и последната ми надежда най – накрая да си намеря момиче, което ще ми е като сестра – тя просто се оказа поредната предателка, която беше до мен, когато имаше проблеми или след 100 мои съобщения, в които ѝ разказвах колко ми е зле. Нямах си никого освен Адриан. Но той нямаше как да играе ролята и на най – добрата ми приятелка. Всяко момиче има нужда от приятелка, на която може да довери по – специфични неща. Аз или нямах нужда от такава приятелка, или аз не бях такава приятелка. Винаги съм давала всичко за приятелите си – нали знаете, човек дава това, което иска да получи. И никога не получавах това, което исках. Може би след дълги изстрадали отчаяни опити за приятелство най – накрая животът щеше да се смили над мен и да направи нещо като с Адриан – да ми го даде неочаквано. И с това свикнах. Хората са неблагодарни. Дори семейството и онези, дето ги наричаме „приятели”. Всеки имаше някакви тъпи очаквания към мен, но аз предпочетох да живея сама и да бъда себе си, а не да търся хората, когато имам проблеми. Трудно е да си неразбран, но още по – трудно е да търсиш разбирателство в тези, които не искат да те разберат. Затова просто си казвам всичко – аз нямам какво да губя освен Адриан. Само той ми доказа, че може да ми бъде всичко и най-вече верен! Благодаря ти, Господи, че ме научи да бъда силна и да се изнервям – търпението е за глупаците! 

Сълзи

 

Нощите се превърнаха в ужас. Тъкмо се бях отървала от безсънните сълзливи нощи и те пак се върнаха. Заспах обляна в сълзи. Лицето ми се зачерви от плач, главата ми пареше от болка, а възглавницата подгизна. Накрая заспах уморена от плач и мъка. Сутринта се събудих сред оставената купчинка използвани кърпички, които все още бяха мокри, а възглавницата беше влажна. Станах и се погледнах в огледалото – изглеждах подпухнала, очите ми бяха подути и под тях се бяха образували торбички. Винаги изглеждаш толкова зле след тежка нощ. Вкъщи не ми беше добре. Исках да изляза, но как ли щяха да ме гледат хората в този ми ужасен вид... Не им обръщах внимание, но приличах на наркоманка. Не исках да се показвам навън, но и тук не ми се стоеше. Домът ми не беше мястото, в което можех да срещна уют и топлина, а болка. В стаята ми всичко напомняше как снощи плаках и аз не знам защо. Трябваше да се махна от тук...

Излязох и сякаш не стъпвах по земята. Отново се върнах вкъщи и се отдадох на пълен релакс. Ако тук имаше плаж, щях да потопя тялото си в бурните вълни, но не за да умра, а просто да се успокоя. Сигурна съм, че колкото и да е студена водата, нищо нямаше да ме спре. Исках да изтрия всичко, което ми причиняваше болка и ми отнемаше съня нощем. Но нямаше море, имаше река, чиито води нямаше как да отмият мъката ми без да ми вземат живота. Исках уютното море. Аз го обичах...

Отново настъпи нощта. Изведнъж се изду силен вятър, чийто шум се чуваше дори при затворен прозорец. Клоните на високите дървета безсилни се бореха срещу него, борейки се за живота си. Винаги изпитвах нещо като страх, когато чувах толкова силно звука на вятъра. Тъмни облаци помрачиха още повече нощното небе. Съвсем скоро започна да вали. Капките дъжд се сипеха като сълзи от умора и мъка – толкова бавно и тягостно. После се превърнаха в силен плач, който още повече издаваше тъгата. Стана късно. Аз отново не спях. За пореден път не можех да затворя очите си. Непрекъснато се сещах за разговора с Хари, пред очите ми присъстваше неговото тяло с неговото изражение. Ако някой ни гледаше отстрани, би видял всичко друго между нас, но не и любов. Да, между нас нямаше и грам любов. Всичко беше обида, неизказани думи и много болка. Какво ли щеше да стане, ако си казвахме всичко и ако не бяхме премълчали за пореден път всичко онова, което продължаваше да ни събира? Да, ние непрекъснато се срещахме и се разделяхме въпреки обстоятелствата без да има чувства или някаква основателна причина. Сякаш съдбата беше решила никога да не се забравяме и вечно да ми напомня за него. А сигурно и на него му се налагаше да си спомни за мен... Какво ли си мислеше? Продължаваше да се държи все така студено, но в леденото му поведение откривах една топлина, която викаше моята душа. Не, това не е любовта, а нещо, което трябваше да изясним. Усещах, че имаше нещо между нас, което не ни даваше мира. В този момент изпитах страх. Очевидно, отново трябваше да бъдем заедно, но вече рискувах твърде много – най – ценното си – Адриан. Представете си колко ужасно е това – да загубя момчето, което обичам и което дава толкова много за мен, за да се хвана на въдицата на Хари, който за толкова дълго време ми доказа, че може само да ме наранява!

Аз предчувствах, че един ден това ще се случи. Казах ви, колко много мои предчувствия са станали реалност. Нормално е... Не всичко идва даром. Аз искам да отмъстя, но цената ще е твърде солена. Обещах си... Обещах си, че няма да жертвам Адриан! Господи, как искам да видя Хари и всичко да стане ясно веднъж завинаги! Да се видим за последно и повече никога да не се погледнем. Това искам! Не му искам любовта! Искам да страда, но не и да ми отнема най – ценното! Затова не помислих, признавам. Цената не е по моите сили, но вече е късно да се откажа. Войната започна... И това бе само началото... Този път аз съм виновна. Аз ще съм си виновна и ако загубя Адриан, защото не се научих да се контролирам и да оставя миналото си настрана. Нещо ме теглеше към Хари и аз бях като хипнотизирана. Страхувах се... Да, глупачка съм и то голяма, но какво да направя?! Не можех да оставя многобройните безсънни нощи и изплаканите си сълзи без обяснение, без извинения, без разговор. И всичко това заради една любов... Аз толкова исках да бъда обичана, разбирана, закриляна... Не го получих от Хари, а от Адриан... Сега болеше още по – силно сякаш ножът се заби още по – дълбоко буквално в сърцето ми. Виждах го как кърви и от очите ми се стичаха сълзи от вина и че вече съм загубила. Господ ме гледаше отгоре и пак ми доказа колко глупаво действам. Не бях зрялото пораснало момиче, а малкото наивно дете. Не бях жена, а дете, което толкова много беше объркано. Ох, защо...? Накрая разумът в мен надделя. Реших да го отдалеча от себе си. Наложих си да забравя за въпросите без отговор и да продължа по план без да се налага да губя каквото и да било. Този, който ще губи, е той! J

 

Посветено на него

Амбър е едно момиче, което е твърде различно и никога не е следвало нечии стъпки, за да подражава на някого. Тя никога не се вписваше сред хората, не беше част от тълпата. Повечето я мислеха за задръстена, обожаваха да я мачкат и да ѝ се подиграват. Това момиче свикна да живее така и хората да се държат по този начин с нея. Отначало показваше болката си пред тях, но после разбра, че така събужда още повече тяхното желание да я малтретират. Затова често пъти плачеше преди да заспи, но и с това свикна. Болката, обидата и унижението спряха да нараняват крехката ѝ душа, за да може да оцелее в този свят, в който живеят само смелите и силните. Няколко пъти през ума ѝ минаваше мисълта да прекъсне живота си, но защо да го прави? Имаше малко, но ценни неща, които я караха да изпитва жажда за живот и от опити за смърт те се превърнаха в силна борба да живее макар и тъжна. Не се чувстваше нещастна, а напротив, беше ѝ хубаво, защото не се надяваше на никого. Преди обичаше да се доверява на сляпо и после съжаляваше. Хари бе един от тях, но точно той уби онази топлина, с която посрещаше приятелите си, когато имаха нужда, не че после те ѝ отвръщаха със същото, но накрая на нея ѝ омръзна от това. Ан, както обичаше да я наричат, бе част от онези различните, които ги отблъскват и изтласкват в ъгъла, но които могат да покажат повече на света, отколкото онези, еднообразните лица.

Минаха почти два месеца, откакто започнах да пиша тази история, в която тайно прокарах истината за Хари. За това време не бях виждала нито Райън, нито Рина, нито него. И така се стигна до онзи ден, в който аз трябваше да се присъединя към семейната сбирка извън града по повод един от най – големите празници за семейството, християнството и света. Там най – много се отчайвах от приятелите си, които рано или късно се превръщаха в идеалните предатели, семейството и хората наоколо, които бяха еднообразни като стръковете трева на поляната и снежинките в небето. Аз не издържах на тази изкуствена еуфория, плод на патриархалните традиции, нали трябваше да се отличавам, та ето, ново поле за изява. Дразнех се от тяхната еднаквост и се чудех откъде съм прихванала странността си. Най – накрая настъпи вечерта. В такива моменти я чаках с нетърпение. Навън вече беше тъмно и тихо извън домовете. Уцелих идеалния момент да се усамотя пред къщата и да се насладя на добре изпъкналите звезди в небето. Тук, далеч от града и неговите светлини, които прикриваха невероятния им блясък, аз можех да им се нарадвам, да размишлявам над проблемите си и да помечтая. Не знам колко време беше минало. Всички вечеряха и обсъждаха вечните си теми на висок глас, които ми бяха до болка скучни. Бях си пъхнала слушалките и продължавах да гледам към отрупаното небе. Изведнъж се стреснах от нечия фигура, която дойде до мен. Помислих, че някой се е сетил за мен и на ум го напсувах. Вдигнах очи и видях Хари. „Сигурно сънувам”, помислих си аз. Но не, беше реалност. Отлепих поглед от него и се върнах към предишното си занимание, което той най – нагло прекъсна. Не говореше. Въпреки че слушах силно музика, не го чух, нито видях, да казва нещо. Спрях я. Изслушах поне пет пъти любимите си песни и едва сдържах сълзите си. Вече нямах сили и тях да спирам. Чудех се за какво беше дошъл тук? Защо не влезе при другите? Защо беше сам? Заради мен ли е дошъл? Продължаваше да мълчи, но аз не исках да му говоря. Гордостта ми за пръв път надделя над неговото присъствие, което преди винаги ме е радвало, а сега... нищо.

-         Как си? Не изглеждаш добре. – започна Хари

Ха – ха, сетил се за мен, че да попита и как съм ...

-         Добре съм. Какво ми е? – свикнах да лъжа, какво, че го лъжа за първи път...

-         Защо си сама?

-         Просто така искам. Не може ли?

-         Държиш се студено... – отбеляза той - ... и никога не си ме гледала с този празен поглед сякаш си отвратена от мен.

-         А как искаш да те гледам? Щастливо и влюбено ли? Не, благодаря, достатъчно си изпатих, когато това беше истина. – изрепчих се.

-         Чета книгата ти или както го наричаш ти, което публикуваш в блога си. Много е интересно. – рече Хари

-         Е и? Странно, как си се добрал до него?! – зачудих се.

-         Това няма значение. Искам да отбележа, че малко хора биха се осмелили да пишат за живота си и то по този толкова истински начин. – каза той

-         Аз нямам какво да крия. Просто ми харесва това, което измислих.

-         Чувствам се ужасно. Знам какво си изпитвала през цялото това време. Дължа ти извинение.

-         И с едно „извинявай” ще заличиш раните и болката ми? О, тези рани никога няма да зараснат! Те се превърнаха в белези, които винаги ще ми напомнят за болката и мъката. – отвърнах му.

-         Ние не говорихме за това. Не постъпихме като зрели хора. Всеки си пое по пътя. Ти успя да откриеш това, което заслужаваш. Ето, видя ли, че аз не съм бил за теб?!

-         Не, аз не съм за теб! Аз и ти сме толкова различни... Никога не съм си ни представяла заедно, защото аз нямаше как да се впиша в твоя свят. Ти ми даваше капчица надежда и после нагло ми я вземаше, оставяйки ми океан от болка. Аз не съм като теб. Не съм като Радмина, защото тя не е като мен. Тя е друга, но все пак напомня за мен. – усмихнах се, но цялото ми тяло ме заболя от тази усмивка.

-         Какво искаш да кажеш с това? – изненада се Хари

-         Ти не си ме забравил и сега го доказа. Как ще обясниш, че дойде тук? Защо не си си у вас при семейството си, а дойде тук сякаш знаеше, че ще ме намериш? Защо четеш историята ми? Знам как си се добрал. Приятелите ти. Защо си при мен, а не да говориш с Радмина по телефона? Това говори много. – отново се усмихнах въпреки болката.

-         И ти не си ме забравила. И никога няма да го направиш. Безсилна си пред спомените, които не искаш да забравиш, защото са ти важни. Помниш всичко за цялото онова време преди да те изхвърля от живота си.

-         Аз те мразя и затова няма да те забравя. Ти си ми урок, от който научих много. На теб дължа това как живея. Заради теб аз съм различна, защото ти ми показа любовта и аз се вкопчих в нея. Ти ме запозна с най – добрата ми приятелка самотата и ми я остави. Но аз имам причина да те мразя, а ти нямаш друга причина да си спомняш за мен освен ако не криеш нещо, което аз предчувствам. – казах.

-         Нали не очакваш да ти кажа, че те обичам? Това не е вярно! Аз обичам Радмина! Ти си тази, която не обича приятеля си, а го използваш, за да ме накажеш, но не можеш!

-         Нали знаеш, че можеше да ми кажеш просто, че не ме обичаш, а не да се увличаш в подробности? Прекаленото обясняване на истината я превръща в преиграна лъжа.

-         Не знам защо дойдох тук, но сгреших! – ядоса се Хари.

Не видя никаква реакция от мен. Аз продължавах да си седя на пейката и да гледам звездите. Преди щях да се опитам да го спра или да се натъжа и точно това го спря.

-         Знаеш ли какво ми е? Аз съм различна и го осъзнавам. Това боли много повече от всичко, което ти ми причини, защото другите ме отхвърлят, но аз не се интересувам от хорското мнение. Мислех, че ще се влюбиш в тази моя уникалност, но ти предпочете обикновеното. Въпреки това пазиш спомена за мен. Аз знам, че на този свят всичко се връща и предчувствам какво ни е приготвила съдбата. Ще видиш приятелите си пред мен. Повярвай ми, знам какво говоря!

По лицето ми се спусна една сълза. Хари я видя.

-         Защо плачеш?

-         Влезе ми нещо в окото...

-         Ако очакваш да кажа, спомен ли, няма да ти се получи. Нараних ли те? – попита той.

-         На теб, а и на много други вече съм свикнала. Просто аз не съм от желязо. – рекох.

Внезапно се появи майка ми и тя прекъсна разговора ни. Тя любезно го покани вкъщи и ме спря да си поговорим. Преди ме съветваше да го забравя...

-         Ти добре ли си да говориш с него? Ще пропилееш и единствения си шанс да бъдеш щастлива, защото не оценяваш хората, които ти дават без да вземат! (говореше за Адриан)

-         За толкова глупава ли ме имаш? Сега разбираш ли защо аз и ти няма да се разбираме? Защото ти искаш да постъпвам, както ти искаш. Искаш да бъда кукла на конци, управлявана от теб. Остави ме малко да видиш какво ще направя без никой да ме е учил! Току – виж си научила нещо ново и за себе си! J

 

Знаете ли, хората ме определят като усмихнато и лъчезарно момиче? Как го измислиха... Да, навик ми е вече да се усмихвам дори не знам защо, но се усмихвам. С нея прикривам тъгата и проблемите, които обичам да споделям на хората. Явно трябва да спра... Да говоря... Трябва да показвам само усмивката си - само тя не поражда въпроси. 

Аз не съм общителен човек. Срамежлива съм и не обичам да се запознавам с нови хора. Никога не съм имала много приятели и никога не съм страдала заради това. Хората са хищници и жестоки. Те не одобряват различните и само ги тъпчат, защото знаят, че тяхната черупка е затворила слабостта им. Аз дори нямам черупка... Тъпкали са ме, мачкали са ме, унижавали са ме, играли са си с мен. Аз съм като вещ - един ме хвана, сложи ме на рафта, друг не му харесвам там и ме мести на земята, трети пък изобщо не ми обръща внимание. Малкото приятели, които имам са жалки хорица, които ме използват като кошче за душевни отпадъци и аз, нали съм добра, винаги им помагам, сякаш някой го е грижа какво правя. За роднините и семейството си трябва да съм идеалната, перфектната във всичко, иначе отнасям обиди и не по - малко пренебрежение. 

За какво ми е да съм сред хора? Едно животно ме разбира по - добре, отколкото милиард хора. Не вярвам на думите "обичам те" и "винаги ще съм до теб". Мразя хората и себе си, защото съм като тях, но знам, че имам един верен до гроб приятел - самотата. Тя никога не ме напуска. Тя е единствената ми истинска и споделена любов. Красиво, нали? Ще кажете, че е тъжно и звучи депресарско, но загледайте се малко в себе си. Вие се правите на силни, но не сте, а на мен ми писна да показвам сила, която нямам. Затова се примирих да бъда сама! Това е страхотно! Няма кой да ти създава проблеми и да те наранява. Стоиш в една стая сам със себе си и ти е приятно. Сред тълпата е ужасно. Милион фалшиви лица, през чиито дрехи те не се виждат, защото истинското е невидимо за очите. :) 

Предчувствие

Аз имах един талант, който на много хора би им се сторил смешен. Усещах нещата преди да се случат или когато се случваха, но без да ги виждам и чувам. Това чувствам и сега. Знам, че Райън чете онази история, която пиша, в която казвам истината. Знам го... Знам, че е казал и на Хари и знам, че това е бомба със закъснител. Усещам как искат да ме спрат без скоро да сме се виждали. Явно се страхуват, че ще кажа всичко. Този натиск ми действаше като мотивация да продължа. Едва ли са го очаквали, но казах всичко. Малко хора биха проумели, че тази история е истинска, но те знаеха. Поредната глава бе публикувана късно вечерта. Райън беше на линия. Целях да види и да прочете и написах кратък коментар, в който намеквах за какво иде реч. Изненада! От адреналина не можех да заспя. Не исках да затворя очи, не бях уморена, а развълнувана. Аз предизвиквам една жестока буря, която ще е дълга. В момента се усеща лек полъх на вятъра, а в далечината тъмните облаци се задаваха. На мен тази картина ми доставяше удоволствие.

Не подозирах какво ще се случи на следващия ден. Бе обикновен делничен ден. Търсех подарък и бях сама. Беше ми хубаво. Времето бе студено и вятърът внасяше още малко студ. Вървейки по улицата, изведнъж видях към мен да приближава Райън. Не беше сам. Явно ме бе забелязал доста по – рано, отколкото аз него. Погледът му се заби в мен. Излъчваше омраза и отвращение и знаех защо, но долових нещо друго – един блясък, който не бях виждала никога досега у него. Вдигнах гордо глава и продължих по пътя си. След час поех към вкъщи, но най – неочаквано срещнах Хари. Беше с приятелката си. Ох, пак тази фалшива гордост у нея... Той ли? Той ме гледаше сякаш никога не беше виждал. Следеше ме с поглед, рискувайки да се препъне през някое кошче за боклук и да блъсне хората, които вървяха срещу него, но това не го интересуваше. Преди се молех за такова внимание. Изглежда, не съм му безразлична. Изчезнах от полезрението му. Твърде много странни случки за един час. Вкъщи прегледах внимателно коментарите и всички ми се възхищаваха и ми задаваха въпроси дали това е истина. Защо да ги лъжа? Аз нямам за какво да съжалявам, за да крия каквото и да било. Както се казва, гузната съвест предполага много тайни.

Е, успях да ядосам горката Рина! Проверявах какво споделяше в мрежата. Мислеше се за единствената, за най – красивата, но вътрешно усещах, че споменът за мен я дере и не ѝ даваше мира. Това е достатъчно, за да разбера, че Хари, очевидно, мисли за мен. Разбира се, поредната глава неочаквано получи негативен глас, скрит под анонимност, която разкрих. Рина... Почувствах се като звезда сред онези, чието внимание винаги съм искала да спечеля. Не, няма да спра да пиша! Няма да се откажа заради гузната съвест на някого и завистта на друг. Точно това ме мотивира. Не го правя, за да дразня когото и да било, а за себе си. Писането винаги е било единствения начин да споделя думите си.