blackpearl

Разкрита пред тях

И сякаш в онази злополучна вечер осъзнах едно – страницата Хари трябваше да бъде затворена, скъсана и изхвърлена, защото тя просто развали всичко. Няколко вечери след разговора ни аз отново исках да го дръпна към себе си. Скроих си план и си направих сценарий така, че всичко да изглежда неволна случка на съдбата – разбира се, в Интернет, за да е по – прикрито. Аз усещах, че той имаше нещо да ми каже, знаех го, чувах го в мислите си как ме вика, но защо се обърнах... Отначало той подходи сякаш искаше добро, не желаеше да има само лоши спомени помежду ни и явно аз пак развалих всичко. Да, не помислих добре над подхода си, над думите си. Действах сякаш беше на живот и на смърт и сбърках. Рискувах страшно много – внезапно осъзнах какво би се случило, ако Адриан разбере. Любопитството ми беше огромно. С Хари започнахме зловеща игра на нерви, в които бяхме най – добрите. Нищо не се беше променило. Нито пък той. Тъкмо си помислих, че е настроен добре към мен, исках да види онази история, която пишех, да съм сигурна, че наистина я чете. И аз развалих всичко, защото не си научих проклетото място – далеч от него! Изведнъж той започна да се държи с мен студено, както винаги е било. Все едно ме мразеше. Точно тогава разбрах къде греша, но беше твърде късно, за да поправя стореното. Накрая просто се отказах. Нямаше смисъл да се сблъсквам отново и отново с несериозността му, с това, че все още не е пораснал, че не е готов да постъпи като мъж и да ми се извини за всичко, което волно или не ми е причинил. Този път аз сложих края и сама се оттеглих. Омръзна ми от неговите игрички, с които ме оплиташе в мрежите си. Низките му номерца ми дойдоха до гуша. На всичкото отгоре рискувах Адриан.

Не ми се говори вече за Хари. Ще кажете защо не споменавам една моя приятелка, нали? Ами просто такава нямам. Нямам най – добра приятелка. Въобразявах си, че имам, но всички те ме предадоха и то доста изкусно. Дори и последната ми надежда най – накрая да си намеря момиче, което ще ми е като сестра – тя просто се оказа поредната предателка, която беше до мен, когато имаше проблеми или след 100 мои съобщения, в които ѝ разказвах колко ми е зле. Нямах си никого освен Адриан. Но той нямаше как да играе ролята и на най – добрата ми приятелка. Всяко момиче има нужда от приятелка, на която може да довери по – специфични неща. Аз или нямах нужда от такава приятелка, или аз не бях такава приятелка. Винаги съм давала всичко за приятелите си – нали знаете, човек дава това, което иска да получи. И никога не получавах това, което исках. Може би след дълги изстрадали отчаяни опити за приятелство най – накрая животът щеше да се смили над мен и да направи нещо като с Адриан – да ми го даде неочаквано. И с това свикнах. Хората са неблагодарни. Дори семейството и онези, дето ги наричаме „приятели”. Всеки имаше някакви тъпи очаквания към мен, но аз предпочетох да живея сама и да бъда себе си, а не да търся хората, когато имам проблеми. Трудно е да си неразбран, но още по – трудно е да търсиш разбирателство в тези, които не искат да те разберат. Затова просто си казвам всичко – аз нямам какво да губя освен Адриан. Само той ми доказа, че може да ми бъде всичко и най-вече верен! Благодаря ти, Господи, че ме научи да бъда силна и да се изнервям – търпението е за глупаците! 

Сълзи

Нощите се превърнаха в ужас. Тъкмо се бях отървала от безсънните сълзливи нощи и те пак се върнаха. Заспах обляна в сълзи. Лицето ми се зачерви от плач, главата ми пареше от болка, а възглавницата подгизна. Накрая заспах уморена от плач и мъка. Сутринта се събудих сред оставената купчинка използвани кърпички, които все още бяха мокри, а възглавницата беше влажна. Станах и се погледнах в огледалото – изглеждах подпухнала, очите ми бяха подути и под тях се бяха образували торбички. Винаги изглеждаш толкова зле след тежка нощ. Вкъщи не ми беше добре. Исках да изляза, но как ли щяха да ме гледат хората в този ми ужасен вид... Не им обръщах внимание, но приличах на наркоманка. Не исках да се показвам навън, но и тук не ми се стоеше. Домът ми не беше мястото, в което можех да срещна уют и топлина, а болка. В стаята ми всичко напомняше как снощи плаках и аз не знам защо. Трябваше да се махна от тук...

Излязох и сякаш не стъпвах по земята. Отново се върнах вкъщи и се отдадох на пълен релакс. Ако тук имаше плаж, щях да потопя тялото си в бурните вълни, но не за да умра, а просто да се успокоя. Сигурна съм, че колкото и да е студена водата, нищо нямаше да ме спре. Исках да изтрия всичко, което ми причиняваше болка и ми отнемаше съня нощем. Но нямаше море, имаше река, чиито води нямаше как да отмият мъката ми без да ми вземат живота. Исках уютното море. Аз го обичах...

Отново настъпи нощта. Изведнъж се изду силен вятър, чийто шум се чуваше дори при затворен прозорец. Клоните на високите дървета безсилни се бореха срещу него, борейки се за живота си. Винаги изпитвах нещо като страх, когато чувах толкова силно звука на вятъра. Тъмни облаци помрачиха още повече нощното небе. Съвсем скоро започна да вали. Капките дъжд се сипеха като сълзи от умора и мъка – толкова бавно и тягостно. После се превърнаха в силен плач, който още повече издаваше тъгата. Стана късно. Аз отново не спях. За пореден път не можех да затворя очите си. Непрекъснато се сещах за разговора с Хари, пред очите ми присъстваше неговото тяло с неговото изражение. Ако някой ни гледаше отстрани, би видял всичко друго между нас, но не и любов. Да, между нас нямаше и грам любов. Всичко беше обида, неизказани думи и много болка. Какво ли щеше да стане, ако си казвахме всичко и ако не бяхме премълчали за пореден път всичко онова, което продължаваше да ни събира? Да, ние непрекъснато се срещахме и се разделяхме въпреки обстоятелствата без да има чувства или някаква основателна причина. Сякаш съдбата беше решила никога да не се забравяме и вечно да ми напомня за него. А сигурно и на него му се налагаше да си спомни за мен... Какво ли си мислеше? Продължаваше да се държи все така студено, но в леденото му поведение откривах една топлина, която викаше моята душа. Не, това не е любовта, а нещо, което трябваше да изясним. Усещах, че имаше нещо между нас, което не ни даваше мира. В този момент изпитах страх. Очевидно, отново трябваше да бъдем заедно, но вече рискувах твърде много – най – ценното си – Адриан. Представете си колко ужасно е това – да загубя момчето, което обичам и което дава толкова много за мен, за да се хвана на въдицата на Хари, който за толкова дълго време ми доказа, че може само да ме наранява!

Аз предчувствах, че един ден това ще се случи. Казах ви, колко много мои предчувствия са станали реалност. Нормално е... Не всичко идва даром. Аз искам да отмъстя, но цената ще е твърде солена. Обещах си... Обещах си, че няма да жертвам Адриан! Господи, как искам да видя Хари и всичко да стане ясно веднъж завинаги! Да се видим за последно и повече никога да не се погледнем. Това искам! Не му искам любовта! Искам да страда, но не и да ми отнема най – ценното! Затова не помислих, признавам. Цената не е по моите сили, но вече е късно да се откажа. Войната започна... И това бе само началото... Този път аз съм виновна. Аз ще съм си виновна и ако загубя Адриан, защото не се научих да се контролирам и да оставя миналото си настрана. Нещо ме теглеше към Хари и аз бях като хипнотизирана. Страхувах се... Да, глупачка съм и то голяма, но какво да направя?! Не можех да оставя многобройните безсънни нощи и изплаканите си сълзи без обяснение, без извинения, без разговор. И всичко това заради една любов... Аз толкова исках да бъда обичана, разбирана, закриляна... Не го получих от Хари, а от Адриан... Сега болеше още по – силно сякаш ножът се заби още по – дълбоко буквално в сърцето ми. Виждах го как кърви и от очите ми се стичаха сълзи от вина и че вече съм загубила. Господ ме гледаше отгоре и пак ми доказа колко глупаво действам. Не бях зрялото пораснало момиче, а малкото наивно дете. Не бях жена, а дете, което толкова много беше объркано. Ох, защо...? Накрая разумът в мен надделя. Реших да го отдалеча от себе си. Наложих си да забравя за въпросите без отговор и да продължа по план без да се налага да губя каквото и да било. Този, който ще губи, е той! J

Посветено на него

Амбър е едно момиче, което е твърде различно и никога не е следвало нечии стъпки, за да подражава на някого. Тя никога не се вписваше сред хората, не беше част от тълпата. Повечето я мислеха за задръстена, обожаваха да я мачкат и да ѝ се подиграват. Това момиче свикна да живее така и хората да се държат по този начин с нея. Отначало показваше болката си пред тях, но после разбра, че така събужда още повече тяхното желание да я малтретират. Затова често пъти плачеше преди да заспи, но и с това свикна. Болката, обидата и унижението спряха да нараняват крехката ѝ душа, за да може да оцелее в този свят, в който живеят само смелите и силните. Няколко пъти през ума ѝ минаваше мисълта да прекъсне живота си, но защо да го прави? Имаше малко, но ценни неща, които я караха да изпитва жажда за живот и от опити за смърт те се превърнаха в силна борба да живее макар и тъжна. Не се чувстваше нещастна, а напротив, беше ѝ хубаво, защото не се надяваше на никого. Преди обичаше да се доверява на сляпо и после съжаляваше. Хари бе един от тях, но точно той уби онази топлина, с която посрещаше приятелите си, когато имаха нужда, не че после те ѝ отвръщаха със същото, но накрая на нея ѝ омръзна от това. Ан, както обичаше да я наричат, бе част от онези различните, които ги отблъскват и изтласкват в ъгъла, но които могат да покажат повече на света, отколкото онези, еднообразните лица.

Минаха почти два месеца, откакто започнах да пиша тази история, в която тайно прокарах истината за Хари. За това време не бях виждала нито Райън, нито Рина, нито него. И така се стигна до онзи ден, в който аз трябваше да се присъединя към семейната сбирка извън града по повод един от най – големите празници за семейството, християнството и света. Там най – много се отчайвах от приятелите си, които рано или късно се превръщаха в идеалните предатели, семейството и хората наоколо, които бяха еднообразни като стръковете трева на поляната и снежинките в небето. Аз не издържах на тази изкуствена еуфория, плод на патриархалните традиции, нали трябваше да се отличавам, та ето, ново поле за изява. Дразнех се от тяхната еднаквост и се чудех откъде съм прихванала странността си. Най – накрая настъпи вечерта. В такива моменти я чаках с нетърпение. Навън вече беше тъмно и тихо извън домовете. Уцелих идеалния момент да се усамотя пред къщата и да се насладя на добре изпъкналите звезди в небето. Тук, далеч от града и неговите светлини, които прикриваха невероятния им блясък, аз можех да им се нарадвам, да размишлявам над проблемите си и да помечтая. Не знам колко време беше минало. Всички вечеряха и обсъждаха вечните си теми на висок глас, които ми бяха до болка скучни. Бях си пъхнала слушалките и продължавах да гледам към отрупаното небе. Изведнъж се стреснах от нечия фигура, която дойде до мен. Помислих, че някой се е сетил за мен и на ум го напсувах. Вдигнах очи и видях Хари. „Сигурно сънувам”, помислих си аз. Но не, беше реалност. Отлепих поглед от него и се върнах към предишното си занимание, което той най – нагло прекъсна. Не говореше. Въпреки че слушах силно музика, не го чух, нито видях, да казва нещо. Спрях я. Изслушах поне пет пъти любимите си песни и едва сдържах сълзите си. Вече нямах сили и тях да спирам. Чудех се за какво беше дошъл тук? Защо не влезе при другите? Защо беше сам? Заради мен ли е дошъл? Продължаваше да мълчи, но аз не исках да му говоря. Гордостта ми за пръв път надделя над неговото присъствие, което преди винаги ме е радвало, а сега... нищо.

-         Как си? Не изглеждаш добре. – започна Хари

Ха – ха, сетил се за мен, че да попита и как съм ...

-         Добре съм. Какво ми е? – свикнах да лъжа, какво, че го лъжа за първи път...

-         Защо си сама?

-         Просто така искам. Не може ли?

-         Държиш се студено... – отбеляза той - ... и никога не си ме гледала с този празен поглед сякаш си отвратена от мен.

-         А как искаш да те гледам? Щастливо и влюбено ли? Не, благодаря, достатъчно си изпатих, когато това беше истина. – изрепчих се.

-         Чета книгата ти или както го наричаш ти, което публикуваш в блога си. Много е интересно. – рече Хари

-         Е и? Странно, как си се добрал до него?! – зачудих се.

-         Това няма значение. Искам да отбележа, че малко хора биха се осмелили да пишат за живота си и то по този толкова истински начин. – каза той

-         Аз нямам какво да крия. Просто ми харесва това, което измислих.

-         Чувствам се ужасно. Знам какво си изпитвала през цялото това време. Дължа ти извинение.

-         И с едно „извинявай” ще заличиш раните и болката ми? О, тези рани никога няма да зараснат! Те се превърнаха в белези, които винаги ще ми напомнят за болката и мъката. – отвърнах му.

-         Ние не говорихме за това. Не постъпихме като зрели хора. Всеки си пое по пътя. Ти успя да откриеш това, което заслужаваш. Ето, видя ли, че аз не съм бил за теб?!

-         Не, аз не съм за теб! Аз и ти сме толкова различни... Никога не съм си ни представяла заедно, защото аз нямаше как да се впиша в твоя свят. Ти ми даваше капчица надежда и после нагло ми я вземаше, оставяйки ми океан от болка. Аз не съм като теб. Не съм като Радмина, защото тя не е като мен. Тя е друга, но все пак напомня за мен. – усмихнах се, но цялото ми тяло ме заболя от тази усмивка.

-         Какво искаш да кажеш с това? – изненада се Хари

-         Ти не си ме забравил и сега го доказа. Как ще обясниш, че дойде тук? Защо не си си у вас при семейството си, а дойде тук сякаш знаеше, че ще ме намериш? Защо четеш историята ми? Знам как си се добрал. Приятелите ти. Защо си при мен, а не да говориш с Радмина по телефона? Това говори много. – отново се усмихнах въпреки болката.

-         И ти не си ме забравила. И никога няма да го направиш. Безсилна си пред спомените, които не искаш да забравиш, защото са ти важни. Помниш всичко за цялото онова време преди да те изхвърля от живота си.

-         Аз те мразя и затова няма да те забравя. Ти си ми урок, от който научих много. На теб дължа това как живея. Заради теб аз съм различна, защото ти ми показа любовта и аз се вкопчих в нея. Ти ме запозна с най – добрата ми приятелка самотата и ми я остави. Но аз имам причина да те мразя, а ти нямаш друга причина да си спомняш за мен освен ако не криеш нещо, което аз предчувствам. – казах.

-         Нали не очакваш да ти кажа, че те обичам? Това не е вярно! Аз обичам Радмина! Ти си тази, която не обича приятеля си, а го използваш, за да ме накажеш, но не можеш!

-         Нали знаеш, че можеше да ми кажеш просто, че не ме обичаш, а не да се увличаш в подробности? Прекаленото обясняване на истината я превръща в преиграна лъжа.

-         Не знам защо дойдох тук, но сгреших! – ядоса се Хари.

Не видя никаква реакция от мен. Аз продължавах да си седя на пейката и да гледам звездите. Преди щях да се опитам да го спра или да се натъжа и точно това го спря.

-         Знаеш ли какво ми е? Аз съм различна и го осъзнавам. Това боли много повече от всичко, което ти ми причини, защото другите ме отхвърлят, но аз не се интересувам от хорското мнение. Мислех, че ще се влюбиш в тази моя уникалност, но ти предпочете обикновеното. Въпреки това пазиш спомена за мен. Аз знам, че на този свят всичко се връща и предчувствам какво ни е приготвила съдбата. Ще видиш приятелите си пред мен. Повярвай ми, знам какво говоря!

По лицето ми се спусна една сълза. Хари я видя.

-         Защо плачеш?

-         Влезе ми нещо в окото...

-         Ако очакваш да кажа, спомен ли, няма да ти се получи. Нараних ли те? – попита той.

-         На теб, а и на много други вече съм свикнала. Просто аз не съм от желязо. – рекох.

Внезапно се появи майка ми и тя прекъсна разговора ни. Тя любезно го покани вкъщи и ме спря да си поговорим. Преди ме съветваше да го забравя...

-         Ти добре ли си да говориш с него? Ще пропилееш и единствения си шанс да бъдеш щастлива, защото не оценяваш хората, които ти дават без да вземат! (говореше за Адриан)

-         За толкова глупава ли ме имаш? Сега разбираш ли защо аз и ти няма да се разбираме? Защото ти искаш да постъпвам, както ти искаш. Искаш да бъда кукла на конци, управлявана от теб. Остави ме малко да видиш какво ще направя без никой да ме е учил! Току – виж си научила нещо ново и за себе си! J

Аз не съм общителен човек. Срамежлива съм и не обичам да се запознавам с нови хора. Никога не съм имала много приятели и никога не съм страдала заради това. Хората са хищници и жестоки. Те не одобряват различните и само ги тъпчат, защото знаят, че тяхната черупка е затворила слабостта им. Аз дори нямам черупка... Тъпкали са ме, мачкали са ме, унижавали са ме, играли са си с мен. Аз съм като вещ - един ме хвана, сложи ме на рафта, друг не му харесвам там и ме мести на земята, трети пък изобщо не ми обръща внимание. Малкото приятели, които имам са жалки хорица, които ме използват като кошче за душевни отпадъци и аз, нали съм добра, винаги им помагам, сякаш някой го е грижа какво правя. За роднините и семейството си трябва да съм идеалната, перфектната във всичко, иначе отнасям обиди и не по - малко пренебрежение. 

За какво ми е да съм сред хора? Едно животно ме разбира по - добре, отколкото милиард хора. Не вярвам на думите "обичам те" и "винаги ще съм до теб". Мразя хората и себе си, защото съм като тях, но знам, че имам един верен до гроб приятел - самотата. Тя никога не ме напуска. Тя е единствената ми истинска и споделена любов. Красиво, нали? Ще кажете, че е тъжно и звучи депресарско, но загледайте се малко в себе си. Вие се правите на силни, но не сте, а на мен ми писна да показвам сила, която нямам. Затова се примирих да бъда сама! Това е страхотно! Няма кой да ти създава проблеми и да те наранява. Стоиш в една стая сам със себе си и ти е приятно. Сред тълпата е ужасно. Милион фалшиви лица, през чиито дрехи те не се виждат, защото истинското е невидимо за очите. :) 

Предчувствие

Аз имах един талант, който на много хора би им се сторил смешен. Усещах нещата преди да се случат или когато се случваха, но без да ги виждам и чувам. Това чувствам и сега. Знам, че Райън чете онази история, която пиша, в която казвам истината. Знам го... Знам, че е казал и на Хари и знам, че това е бомба със закъснител. Усещам как искат да ме спрат без скоро да сме се виждали. Явно се страхуват, че ще кажа всичко. Този натиск ми действаше като мотивация да продължа. Едва ли са го очаквали, но казах всичко. Малко хора биха проумели, че тази история е истинска, но те знаеха. Поредната глава бе публикувана късно вечерта. Райън беше на линия. Целях да види и да прочете и написах кратък коментар, в който намеквах за какво иде реч. Изненада! От адреналина не можех да заспя. Не исках да затворя очи, не бях уморена, а развълнувана. Аз предизвиквам една жестока буря, която ще е дълга. В момента се усеща лек полъх на вятъра, а в далечината тъмните облаци се задаваха. На мен тази картина ми доставяше удоволствие.

Не подозирах какво ще се случи на следващия ден. Бе обикновен делничен ден. Търсех подарък и бях сама. Беше ми хубаво. Времето бе студено и вятърът внасяше още малко студ. Вървейки по улицата, изведнъж видях към мен да приближава Райън. Не беше сам. Явно ме бе забелязал доста по – рано, отколкото аз него. Погледът му се заби в мен. Излъчваше омраза и отвращение и знаех защо, но долових нещо друго – един блясък, който не бях виждала никога досега у него. Вдигнах гордо глава и продължих по пътя си. След час поех към вкъщи, но най – неочаквано срещнах Хари. Беше с приятелката си. Ох, пак тази фалшива гордост у нея... Той ли? Той ме гледаше сякаш никога не беше виждал. Следеше ме с поглед, рискувайки да се препъне през някое кошче за боклук и да блъсне хората, които вървяха срещу него, но това не го интересуваше. Преди се молех за такова внимание. Изглежда, не съм му безразлична. Изчезнах от полезрението му. Твърде много странни случки за един час. Вкъщи прегледах внимателно коментарите и всички ми се възхищаваха и ми задаваха въпроси дали това е истина. Защо да ги лъжа? Аз нямам за какво да съжалявам, за да крия каквото и да било. Както се казва, гузната съвест предполага много тайни.

Е, успях да ядосам горката Рина! Проверявах какво споделяше в мрежата. Мислеше се за единствената, за най – красивата, но вътрешно усещах, че споменът за мен я дере и не ѝ даваше мира. Това е достатъчно, за да разбера, че Хари, очевидно, мисли за мен. Разбира се, поредната глава неочаквано получи негативен глас, скрит под анонимност, която разкрих. Рина... Почувствах се като звезда сред онези, чието внимание винаги съм искала да спечеля. Не, няма да спра да пиша! Няма да се откажа заради гузната съвест на някого и завистта на друг. Точно това ме мотивира. Не го правя, за да дразня когото и да било, а за себе си. Писането винаги е било единствения начин да споделя думите си.  

Как започна всичко...

Стоях си сама вкъщи, а вече минаваше полунощ. Ровех се безцелно из Интернет и незнайно защо реших да погледна профила му. Поредната снимка с неговото момиче. Не, не изпитах нищо, сякаш гледах най – обикновена снимка на двама непознати. Фалшивата усмивка, с която тя винаги позираше, сигурно му беше любимата. Странно ... би трябвало да са щастливи – спомням си колко ме заболя, когато научих, че я обича... Аз съм щастлива сега без него! JНе се показвам с ненужни пози, а винаги съм себе си. Обичам Адриан и мразя Хари. Продължавах да се взирам в снимката. Красива е, не отричам, но аз откривам прилики със себе си – външността ѝ подсказваше за мен. Рамина знаеше за мен. Убедена съм! Засичали сме се по градските улици и винаги ме гледаше с подправена гордост, необяснимо високомерие и може би дори омраза. Умея да разчитам помислите на хора, които забиват очите си в мен сякаш са ножове с огромни остриета. Не ме боли, всъщност не усещам, че ме пронизват. Не е ли странно? Споменът за мен е жив и я плаши, а сигурно и дразни. А уж нямаше нищо между нас ... JМисля, че разкрих и още нещо. Един от най – добрите му приятели като че ли има чувства към нея. Имаше!* Няколко дни, след като открих любовта на живота си, му писах (на приятеля). Последната глупост, която направих и оттогава се превъзпитах. Така я защитаваше сякаш е от стъкло, е, разбира се, защити жалкото си приятелче, което все още не беше осъзнало кого е дръзнал да нарани.

И така ... Не криех историята си, признавам, но знаех, че нищо на тоя свят не е случайно. Възпитана съм да вярвам в Бог, въпреки че разбиранията ми за Него се различаваха от тези на семейството ми. И все пак вярвам. Традициите ни са тясно свързани с християнските. Ходенето на църква не е всека неделя, но там осъзнавам вярата си. Преди се самосъжалявах за неприятностите, които ми се случваха, оплаквах жестоката си съдба и жалкото си съществуване без да се замисля, че имам много повече, отколкото някои хора, и че моите проблеми са нищо пред на другите. Когато съзрях, че съм близо до това, за което се борех, се доверих на Бог. Помолих Го да ме събере с Адриан и го стори толкова бързо! След това станах друг човек. Промениха ми се възгледите за света и спрях да се самосъжалявам. Щастлива съм! Постигнах много. Държанието ми е различно. Отстраних много приятели от живота си. Нямам много приятели, но са ми достатъчни. Знам на кого да разчитам – на себе си. Вярвам на приятеля си, но станах по – студена и недоверчива. Виждам го. Правя грешки, но ги осмислям. Бъдещето си го свързвам с Адриан. Стигала съм не веднъж до моменти, в които съм се колебаела дали да не го загубя. В този живот втори шанс няма. Никъде няма да срещна друг, който да ме обича повече от себе си и ще приеме недостатъците ми така, както той го прави. А аз определено имам доста недостатъци. Никога не съм се харесвала – винаги съм се подценявала и съм изпитвала неудовлетворение от себе си. Тялото ми е хубаво, поне така казват доста хора, но аз го съсипах и в това съм напълно убедена. Адриан ме накара да повярвам в себе си и да се заобичам, поправяйки грешките си. Поех по различен път – по този, за който винаги съм си мечтала. Смела съм в мечтите си и вярвам, че ще ги постигна. Това е силата на истинската споделена любов.

В началото мечтаех да стана адвокат, минах през хирург, после през журналист и най – накрая се двоумях между учител и психолог. Избрах психолог.

Имам време да поработя върху изкачването си по стълбицата, но първо, искам да си отмъстя. Не искам живота да ме раздели с Хари. Искам да ме вижда навсякъде, докато не осъзнае грешката си и не ми падне на колене, за да ме помоли за милост. Ще се сблъска с безпощадно момиче, което умело балансира между щастливата си любов и брутално отмъщение. Ще срина света му до основи без да пролея нито капчица кръв, нито сълза. Ще мачкам всичко наред и той ще бъде безсилен пред мен. Едва щом остане сам без приятели и аз съм срещу него, ще поиска милостиня. Вярвам, че Господ е с мен! Животът не обича слабите, които се примиряват, затова ще покажа на какво съм способна. Обещавам много болка и съжаление, бруталност и жестокост. Невинното момиче и безскрупулната дама една срещу друга в едно лице. Ще играя различни роли, но с едно и също име и лице. Амбър или Ан – момичето, което знае какво иска и се бори за него, защото обича живота и вярва. Слабата Ан вече я няма. Уби я Хари и нейният дух се всели в Амбър. Не, това не е филм, измислица или поредната фантасмагория, това е реалност!

Краят

Идеята да си отмъстя дойде доста по – късно от края. Последното лято, което посветих на него, беше последният сезон на любовта ми. Направих много глупости. Държах се като съвсем различен човек. Бях от онези момичета, които мразех заради разкрепостеността им. Играех много по – различна роля от себе си. Под маската си криех любовта. В края на лятото получих най – тежкия удар. Отдавна бях спечелила презрението му, но поне веднъж постъпи мъжки – събрал се с Рамина, която аз наричах просто Рина... Не, не плаках. Всъщност, не помня дали пролях сълза. Помня, че това беше началото на края. Действах неконтролируемо. Държах да му кажа всичко това, което таях в наранената си, почти убита душа... и го направих! Истината, която ме унижи.

Минаха два месеца и дойде рожденият ми ден. Чаках Хари, за да видя реакцията му. Преди година – две на същата дата получих от него най – красивото пожелание и сам ми сподели, че се радва. Казах, че помня всичко... На този рожден ден той не ме отрази. Бях мъртва за него. Не страдах много. Вече бях приготвила следващото си оръжие, защото го очаквах. Но дълбоко в сърцето си изпитвах болка, че го загубих. Мислех за онзи рожден ден преди години, когато сякаш бях негова и се радваше и знам, че не му бях безразлична. Трябваше да сложа край на безкрайните спомени за убитата любов!

На следващия ден след моя рожден ден, 9-ти октомври, писах на друг. Всичко се разви неочаквано бързо. Хванах се за него като удавник за сламка, но този път не сгреших. Най – сетне получих любовта, която заслужавах и очаквах от Хари – Адриан. Той придоби нов смисъл на живота ми. J

Благодарение на Господ успях да се справя и в негова чест планирах отмъщението си. Не ме е страх да говоря и да пиша, защото знам до кого ще стигне. Молих се на Бог, доверих му се, защото повярвах, че той е броял сълзите ми. Сега искам само едно от Него – да сбъдне моята мечта, за да затворя тази страница от живота си, която ми причини толкова страдание. И този път ще успея, защото вярвам и мога! Стигнах върха, а сега удари часът да си върна за всяка моя напразно пролята сълза и да благодаря на Господ! Това е единственият начин да забравя Хари – да му отмъстя! Някога имаше любов, сега има омраза!

Началото

Всичко започна преди повече от 6 години. Тази история ми навлече много беди и те ме мотивираха да си отмъстя. Бях едва на 10-11, когато за пръв път се докоснах до любовта. На 12 вече всичко ми се преобърна. Започнах да градя живота си върху невъзможна любов, за която се борех. Доста глупаво от моя страна. Помня всеки един трепет и чувство, което изпитах през цялото време. Онази искрена и чиста радост, когато успях да се добера до него и се вкопчих, пропилявайки цели 5 години. Преминах през всичко – радостта и мъката се редуваха, така че не ми беше скучно. Бях приятелка – винаги го изслушвах, помагах му и със сълзи го давах на момичетата сякаш откъсвах част от сърцето си. Той не знаеше, разбира се! Въпреки че не търпя на болка, продължавах да се боря, а не получих дори една целувка. Невероятно, нали? Всички хора биха свързали тази история с романтичен филм и лош край, но честно казано, никой не повярва, че сме били просто приятели и нищо повече. Ха – ха! После осъзнах, че приятелството ни е било поредното творение на моето въображение.

Аз бях различна от другите момичета, с които се занимаваше. Бях скромна, не особено суетна, на моменти дори странна. Не веднъж оставах с впечатлението, че той поне за миг е обичал моя милост. След това започнах да пиша.

Изливах мислите си върху листите и от стотици листи хартия, му посветих едно стихче, което остана някъде в дългите безсмислени чатове. В началото, след като всичко между нас приключи, обвинявах единствено него. Вината си е само моя. Аз позволих да се влюбя и да проваля всичко. Но сърцето никога не пита...

През този дълъг период търсех да се вкопча в някой друг, но безуспешно. Хари дълго време заемаше първа позиция в моя живот. Боли!... Омразата се насажда дълбоко в сърцето ми и боли... Искам да забравя за всичко това, но част от мен пази цялата тази история и ми я разказва всеки ден. Затова планирах отмъщението – последната стъпка, за да забравя. Болката ми ще иде при друг. Не, не при Хари, а при приятелите му! Амбър, както е цялото ми име, ще бъде бурята, която ще отнеме най – милото му! 

Пролог

Липсвах му. Усещах го, въпреки че мина повече от година от нелеката раздяла. Ние не бяхме двойка, а уж приятели. Животът ми се превърна във вечна борба за живот. До преди една година. Не му липсваше моето приятелство и вечна грижа за него, която той би определил като досада. Липсваше му моята безкрайна безсмислена любов, която сама загърбих, макар да ми беше тежко. Сега животът и на двама ни тръгна по различни пътища без допирни точки, както винаги е било, но преди аз го следях. Аз открих любовта, за която копнеех да получа от него, но друг ми я подари. Той пое пътя си с друга още преди аз да се откажа.

Вече нищо не трябваше да ни свързва. Признавам, че продължавам да мисля за него, но това превърна любовта в омраза. Щеше ми се да ми бе безразлично, но го мразех заради унижението, на което се подложих, и болката, която никога няма да отшуми. Не знам как все така се получава, но знам какво се случва с него. Приятелите му присъстват в моя живот и кой знае защо, не мога да ги премахна. Не, ние не си говорим. Просто те държат връзката ми с миналото, макар да се познаваме съвсем бегло.

Всичко се разви толкова бързо, че не усетих как отидох от едната крайност в другата. Мислех, че никога няма да се срещнем, но семействата ни бяха добри посредници, а това, което се случи, беше повече от неочаквано. Всъщност, това беше моето сладко отмъщение, което бе сделка между мен и Бог. Пълен обрат на съдбата.

Това бяхме аз и той – две души, събирани от любов и омраза сякаш съдбата настояваше никога да не се разделим – по-точно аз! Това бяхме ние – два недостижими бряга на любовта и омразата – Ан и Хари...