Черна душа - Глава 6 от блога на Анна Вълева

Сълзи

Нощите се превърнаха в ужас. Тъкмо се бях отървала от безсънните сълзливи нощи и те пак се върнаха. Заспах обляна в сълзи. Лицето ми се зачерви от плач, главата ми пареше от болка, а възглавницата подгизна. Накрая заспах уморена от плач и мъка. Сутринта се събудих сред оставената купчинка използвани кърпички, които все още бяха мокри, а възглавницата беше влажна. Станах и се погледнах в огледалото – изглеждах подпухнала, очите ми бяха подути и под тях се бяха образували торбички. Винаги изглеждаш толкова зле след тежка нощ. Вкъщи не ми беше добре. Исках да изляза, но как ли щяха да ме гледат хората в този ми ужасен вид... Не им обръщах внимание, но приличах на наркоманка. Не исках да се показвам навън, но и тук не ми се стоеше. Домът ми не беше мястото, в което можех да срещна уют и топлина, а болка. В стаята ми всичко напомняше как снощи плаках и аз не знам защо. Трябваше да се махна от тук...

Излязох и сякаш не стъпвах по земята. Отново се върнах вкъщи и се отдадох на пълен релакс. Ако тук имаше плаж, щях да потопя тялото си в бурните вълни, но не за да умра, а просто да се успокоя. Сигурна съм, че колкото и да е студена водата, нищо нямаше да ме спре. Исках да изтрия всичко, което ми причиняваше болка и ми отнемаше съня нощем. Но нямаше море, имаше река, чиито води нямаше как да отмият мъката ми без да ми вземат живота. Исках уютното море. Аз го обичах...

Отново настъпи нощта. Изведнъж се изду силен вятър, чийто шум се чуваше дори при затворен прозорец. Клоните на високите дървета безсилни се бореха срещу него, борейки се за живота си. Винаги изпитвах нещо като страх, когато чувах толкова силно звука на вятъра. Тъмни облаци помрачиха още повече нощното небе. Съвсем скоро започна да вали. Капките дъжд се сипеха като сълзи от умора и мъка – толкова бавно и тягостно. После се превърнаха в силен плач, който още повече издаваше тъгата. Стана късно. Аз отново не спях. За пореден път не можех да затворя очите си. Непрекъснато се сещах за разговора с Хари, пред очите ми присъстваше неговото тяло с неговото изражение. Ако някой ни гледаше отстрани, би видял всичко друго между нас, но не и любов. Да, между нас нямаше и грам любов. Всичко беше обида, неизказани думи и много болка. Какво ли щеше да стане, ако си казвахме всичко и ако не бяхме премълчали за пореден път всичко онова, което продължаваше да ни събира? Да, ние непрекъснато се срещахме и се разделяхме въпреки обстоятелствата без да има чувства или някаква основателна причина. Сякаш съдбата беше решила никога да не се забравяме и вечно да ми напомня за него. А сигурно и на него му се налагаше да си спомни за мен... Какво ли си мислеше? Продължаваше да се държи все така студено, но в леденото му поведение откривах една топлина, която викаше моята душа. Не, това не е любовта, а нещо, което трябваше да изясним. Усещах, че имаше нещо между нас, което не ни даваше мира. В този момент изпитах страх. Очевидно, отново трябваше да бъдем заедно, но вече рискувах твърде много – най – ценното си – Адриан. Представете си колко ужасно е това – да загубя момчето, което обичам и което дава толкова много за мен, за да се хвана на въдицата на Хари, който за толкова дълго време ми доказа, че може само да ме наранява!

Аз предчувствах, че един ден това ще се случи. Казах ви, колко много мои предчувствия са станали реалност. Нормално е... Не всичко идва даром. Аз искам да отмъстя, но цената ще е твърде солена. Обещах си... Обещах си, че няма да жертвам Адриан! Господи, как искам да видя Хари и всичко да стане ясно веднъж завинаги! Да се видим за последно и повече никога да не се погледнем. Това искам! Не му искам любовта! Искам да страда, но не и да ми отнема най – ценното! Затова не помислих, признавам. Цената не е по моите сили, но вече е късно да се откажа. Войната започна... И това бе само началото... Този път аз съм виновна. Аз ще съм си виновна и ако загубя Адриан, защото не се научих да се контролирам и да оставя миналото си настрана. Нещо ме теглеше към Хари и аз бях като хипнотизирана. Страхувах се... Да, глупачка съм и то голяма, но какво да направя?! Не можех да оставя многобройните безсънни нощи и изплаканите си сълзи без обяснение, без извинения, без разговор. И всичко това заради една любов... Аз толкова исках да бъда обичана, разбирана, закриляна... Не го получих от Хари, а от Адриан... Сега болеше още по – силно сякаш ножът се заби още по – дълбоко буквално в сърцето ми. Виждах го как кърви и от очите ми се стичаха сълзи от вина и че вече съм загубила. Господ ме гледаше отгоре и пак ми доказа колко глупаво действам. Не бях зрялото пораснало момиче, а малкото наивно дете. Не бях жена, а дете, което толкова много беше объркано. Ох, защо...? Накрая разумът в мен надделя. Реших да го отдалеча от себе си. Наложих си да забравя за въпросите без отговор и да продължа по план без да се налага да губя каквото и да било. Този, който ще губи, е той! J