Черна душа - Глава 5 от блога на Анна Вълева

Посветено на него

Амбър е едно момиче, което е твърде различно и никога не е следвало нечии стъпки, за да подражава на някого. Тя никога не се вписваше сред хората, не беше част от тълпата. Повечето я мислеха за задръстена, обожаваха да я мачкат и да ѝ се подиграват. Това момиче свикна да живее така и хората да се държат по този начин с нея. Отначало показваше болката си пред тях, но после разбра, че така събужда още повече тяхното желание да я малтретират. Затова често пъти плачеше преди да заспи, но и с това свикна. Болката, обидата и унижението спряха да нараняват крехката ѝ душа, за да може да оцелее в този свят, в който живеят само смелите и силните. Няколко пъти през ума ѝ минаваше мисълта да прекъсне живота си, но защо да го прави? Имаше малко, но ценни неща, които я караха да изпитва жажда за живот и от опити за смърт те се превърнаха в силна борба да живее макар и тъжна. Не се чувстваше нещастна, а напротив, беше ѝ хубаво, защото не се надяваше на никого. Преди обичаше да се доверява на сляпо и после съжаляваше. Хари бе един от тях, но точно той уби онази топлина, с която посрещаше приятелите си, когато имаха нужда, не че после те ѝ отвръщаха със същото, но накрая на нея ѝ омръзна от това. Ан, както обичаше да я наричат, бе част от онези различните, които ги отблъскват и изтласкват в ъгъла, но които могат да покажат повече на света, отколкото онези, еднообразните лица.

Минаха почти два месеца, откакто започнах да пиша тази история, в която тайно прокарах истината за Хари. За това време не бях виждала нито Райън, нито Рина, нито него. И така се стигна до онзи ден, в който аз трябваше да се присъединя към семейната сбирка извън града по повод един от най – големите празници за семейството, християнството и света. Там най – много се отчайвах от приятелите си, които рано или късно се превръщаха в идеалните предатели, семейството и хората наоколо, които бяха еднообразни като стръковете трева на поляната и снежинките в небето. Аз не издържах на тази изкуствена еуфория, плод на патриархалните традиции, нали трябваше да се отличавам, та ето, ново поле за изява. Дразнех се от тяхната еднаквост и се чудех откъде съм прихванала странността си. Най – накрая настъпи вечерта. В такива моменти я чаках с нетърпение. Навън вече беше тъмно и тихо извън домовете. Уцелих идеалния момент да се усамотя пред къщата и да се насладя на добре изпъкналите звезди в небето. Тук, далеч от града и неговите светлини, които прикриваха невероятния им блясък, аз можех да им се нарадвам, да размишлявам над проблемите си и да помечтая. Не знам колко време беше минало. Всички вечеряха и обсъждаха вечните си теми на висок глас, които ми бяха до болка скучни. Бях си пъхнала слушалките и продължавах да гледам към отрупаното небе. Изведнъж се стреснах от нечия фигура, която дойде до мен. Помислих, че някой се е сетил за мен и на ум го напсувах. Вдигнах очи и видях Хари. „Сигурно сънувам”, помислих си аз. Но не, беше реалност. Отлепих поглед от него и се върнах към предишното си занимание, което той най – нагло прекъсна. Не говореше. Въпреки че слушах силно музика, не го чух, нито видях, да казва нещо. Спрях я. Изслушах поне пет пъти любимите си песни и едва сдържах сълзите си. Вече нямах сили и тях да спирам. Чудех се за какво беше дошъл тук? Защо не влезе при другите? Защо беше сам? Заради мен ли е дошъл? Продължаваше да мълчи, но аз не исках да му говоря. Гордостта ми за пръв път надделя над неговото присъствие, което преди винаги ме е радвало, а сега... нищо.

-         Как си? Не изглеждаш добре. – започна Хари

Ха – ха, сетил се за мен, че да попита и как съм ...

-         Добре съм. Какво ми е? – свикнах да лъжа, какво, че го лъжа за първи път...

-         Защо си сама?

-         Просто така искам. Не може ли?

-         Държиш се студено... – отбеляза той - ... и никога не си ме гледала с този празен поглед сякаш си отвратена от мен.

-         А как искаш да те гледам? Щастливо и влюбено ли? Не, благодаря, достатъчно си изпатих, когато това беше истина. – изрепчих се.

-         Чета книгата ти или както го наричаш ти, което публикуваш в блога си. Много е интересно. – рече Хари

-         Е и? Странно, как си се добрал до него?! – зачудих се.

-         Това няма значение. Искам да отбележа, че малко хора биха се осмелили да пишат за живота си и то по този толкова истински начин. – каза той

-         Аз нямам какво да крия. Просто ми харесва това, което измислих.

-         Чувствам се ужасно. Знам какво си изпитвала през цялото това време. Дължа ти извинение.

-         И с едно „извинявай” ще заличиш раните и болката ми? О, тези рани никога няма да зараснат! Те се превърнаха в белези, които винаги ще ми напомнят за болката и мъката. – отвърнах му.

-         Ние не говорихме за това. Не постъпихме като зрели хора. Всеки си пое по пътя. Ти успя да откриеш това, което заслужаваш. Ето, видя ли, че аз не съм бил за теб?!

-         Не, аз не съм за теб! Аз и ти сме толкова различни... Никога не съм си ни представяла заедно, защото аз нямаше как да се впиша в твоя свят. Ти ми даваше капчица надежда и после нагло ми я вземаше, оставяйки ми океан от болка. Аз не съм като теб. Не съм като Радмина, защото тя не е като мен. Тя е друга, но все пак напомня за мен. – усмихнах се, но цялото ми тяло ме заболя от тази усмивка.

-         Какво искаш да кажеш с това? – изненада се Хари

-         Ти не си ме забравил и сега го доказа. Как ще обясниш, че дойде тук? Защо не си си у вас при семейството си, а дойде тук сякаш знаеше, че ще ме намериш? Защо четеш историята ми? Знам как си се добрал. Приятелите ти. Защо си при мен, а не да говориш с Радмина по телефона? Това говори много. – отново се усмихнах въпреки болката.

-         И ти не си ме забравила. И никога няма да го направиш. Безсилна си пред спомените, които не искаш да забравиш, защото са ти важни. Помниш всичко за цялото онова време преди да те изхвърля от живота си.

-         Аз те мразя и затова няма да те забравя. Ти си ми урок, от който научих много. На теб дължа това как живея. Заради теб аз съм различна, защото ти ми показа любовта и аз се вкопчих в нея. Ти ме запозна с най – добрата ми приятелка самотата и ми я остави. Но аз имам причина да те мразя, а ти нямаш друга причина да си спомняш за мен освен ако не криеш нещо, което аз предчувствам. – казах.

-         Нали не очакваш да ти кажа, че те обичам? Това не е вярно! Аз обичам Радмина! Ти си тази, която не обича приятеля си, а го използваш, за да ме накажеш, но не можеш!

-         Нали знаеш, че можеше да ми кажеш просто, че не ме обичаш, а не да се увличаш в подробности? Прекаленото обясняване на истината я превръща в преиграна лъжа.

-         Не знам защо дойдох тук, но сгреших! – ядоса се Хари.

Не видя никаква реакция от мен. Аз продължавах да си седя на пейката и да гледам звездите. Преди щях да се опитам да го спра или да се натъжа и точно това го спря.

-         Знаеш ли какво ми е? Аз съм различна и го осъзнавам. Това боли много повече от всичко, което ти ми причини, защото другите ме отхвърлят, но аз не се интересувам от хорското мнение. Мислех, че ще се влюбиш в тази моя уникалност, но ти предпочете обикновеното. Въпреки това пазиш спомена за мен. Аз знам, че на този свят всичко се връща и предчувствам какво ни е приготвила съдбата. Ще видиш приятелите си пред мен. Повярвай ми, знам какво говоря!

По лицето ми се спусна една сълза. Хари я видя.

-         Защо плачеш?

-         Влезе ми нещо в окото...

-         Ако очакваш да кажа, спомен ли, няма да ти се получи. Нараних ли те? – попита той.

-         На теб, а и на много други вече съм свикнала. Просто аз не съм от желязо. – рекох.

Внезапно се появи майка ми и тя прекъсна разговора ни. Тя любезно го покани вкъщи и ме спря да си поговорим. Преди ме съветваше да го забравя...

-         Ти добре ли си да говориш с него? Ще пропилееш и единствения си шанс да бъдеш щастлива, защото не оценяваш хората, които ти дават без да вземат! (говореше за Адриан)

-         За толкова глупава ли ме имаш? Сега разбираш ли защо аз и ти няма да се разбираме? Защото ти искаш да постъпвам, както ти искаш. Искаш да бъда кукла на конци, управлявана от теб. Остави ме малко да видиш какво ще направя без никой да ме е учил! Току – виж си научила нещо ново и за себе си! J