Социалната мрежа на България
ixlovexfoodx
|
|
Голяма бъркотия съм. Повличам всичко, което обичам в морето от хаос в мен.
Небето е толкова черно и мрачно, колкото е душата ми.
В моментите, в които имам копнежа да ти звънна, искайки да чуя гласа ти, дори за секунди, ме догонва мисълта,че може би дори не си записал номера ми.
Вдишах дима на цигарата, която гореше в ръката ми, безсмислено горяща.
Погледа ми падна върху снимката ни. Знаеш, старите спомени - нашето "Винаги и завинаги!". Интересно ми е къде ли е сега? Дали скита като мен в спомените или е намерил нов дом, в който да отпочине и да намери своя уют?
Дали му липсвам? Вероятно никога няма да узная.
И в крайна сметка снимката стояща срещу мен ми навяваше болни спомени - ние. Запалих я. Оставих я да изгори заедно с цигарата, която държах в ръката си, не посмях да я доближа до устните си отново, напомняше ми за теб, а е тъжно, когато хората дали ти най-хубавите спомени, се превърнат в спомен.
Погледа ми падна върху снимката ни. Знаеш, старите спомени - нашето "Винаги и завинаги!". Интересно ми е къде ли е сега? Дали скита като мен в спомените или е намерил нов дом, в който да отпочине и да намери своя уют?
Дали му липсвам? Вероятно никога няма да узная.
И в крайна сметка снимката стояща срещу мен ми навяваше болни спомени - ние. Запалих я. Оставих я да изгори заедно с цигарата, която държах в ръката си, не посмях да я доближа до устните си отново, напомняше ми за теб, а е тъжно, когато хората дали ти най-хубавите спомени, се превърнат в спомен.
Отново бях там.
Очаквайки те, молейки се да се върнеш.. щеше ли да се върнеш както твърдеше?
Седях там, гледайки и спомняйки си всички неща, които изрече. Нима са били лъжа?
Надявах се да се върнеш. Да ме погледнеш с тези очи, тези кафяви, дълбоки очи, които щом погледнех изтръпвах. Да ме погледнеш сякаш съм ти липсвала години наред, да ме прегърнеш до толкова, че да не мога да си поема дъх.
Мечти, нали?
Отново се замечтах, напълно напразно, безсмислено.
Винаги си задавах въпросите, на които знаех отговорите! Жалко, нали?
Ти никога няма да се върнеш..
Очаквайки те, молейки се да се върнеш.. щеше ли да се върнеш както твърдеше?
Седях там, гледайки и спомняйки си всички неща, които изрече. Нима са били лъжа?
Надявах се да се върнеш. Да ме погледнеш с тези очи, тези кафяви, дълбоки очи, които щом погледнех изтръпвах. Да ме погледнеш сякаш съм ти липсвала години наред, да ме прегърнеш до толкова, че да не мога да си поема дъх.
Мечти, нали?
Отново се замечтах, напълно напразно, безсмислено.
Винаги си задавах въпросите, на които знаех отговорите! Жалко, нали?
Ти никога няма да се върнеш..
Надеждата - единственото нещо, за което се хващаме като удавници. Влизаме в морето с огромни, гигантски очаквания, че ще изплуваме, а накрая потъваме. Давим се малко по малко, викайки за помощ и това е единствената ни надежда за спасение.
Хванали здраво тази надежда, тази упора, здравата земя, мислейки, че може би тя ще ни измъкне, потъваме все повече и повече.
Така е и с чувствата.
Хващаме се за нещо с нашите си огромни очаквания и оня, оня копнеж за това голямото нещо,което сме издирвали дълго време, надявайки се, че това е нашето си спасение. . .и в крайна сметка - нуждаем ли се истински от това, за което копнеем и настояваме да имаме?
Хванали здраво тази надежда, тази упора, здравата земя, мислейки, че може би тя ще ни измъкне, потъваме все повече и повече.
Така е и с чувствата.
Хващаме се за нещо с нашите си огромни очаквания и оня, оня копнеж за това голямото нещо,което сме издирвали дълго време, надявайки се, че това е нашето си спасение. . .и в крайна сметка - нуждаем ли се истински от това, за което копнеем и настояваме да имаме?
Архиви
|
|
