sweetdevil

Здравей, драги читателю, не мога да опиша колко объркана съм. В мислите ми постоянно има толкова много неща. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Сякаш постоянно търся решения на проблемите си. Постоянно критикувам себе си за нещо, как трябва да бъде направено, как да бъде съвършено. Връщам се в миналото търся отговори, търся истини. Замислям се за бъдещето и...как всички имат планове за животите си, само аз стоя като малко, изгубено кученце на кръстопът и не знам накъде да поема, не знам накъде водят всички тези пътища. Сякаш не мога да открия себе си. Изгубена съм, някъде там, посред нищото. Връщам се в детството си и виждам колко щастлива бях тогава. Да, безгрижните дни, отминали в целодневни игри пред блока, смях, усмивки...колко лесен беше живота тогава. Сега живея тук, в един град, пълен с фалшиви хора, обсебени от парите и заслепени от алчност и егоизъм. Виждам сивотата в душите им. В двадесет и първи век, технологиите все повече влизат под кожата на човечеството. Хората стават все по-привързани към вещите и все по-малко към себеподобните си. Думи като "любов" и "човечност" губят стойността си.

Кажи ми, читателю...как да живея в този ад, когато душата ми крещи, мечтае за рая. Мечтае за един по-добър живот, по-добър свят, по-добри и истински хора. Ала това ще остане само един несбъднат блян за сърцето, което умира с всеки изминал ден.

Дъждовна вечер, градът спи. В главата ми отново се прокрадват мисли за тези очи, невижданите. Толкова много искам да те видя, поне за миг. В сърцето ми горят надежди, че един ден всичко, за което съм отделяла часове от нощите безсънни, ще се случи. Най-щастливият ми ден ще бъде този...да стоя пред теб, да те гледам в очите, да галя лицето ти, да целувам устните ти. Всичко друго в този ден ще е без значение! Единственото важно ще бъде, че съм изпълнила най-голямата си мечта - да бъда до теб!
Казват, че ако си буден в 3 часа през нощта, то или си влюбен, или самотен...е, за себе си не съм сигурна, може би и двете. Имам лошия навик да мисля за теб преди да заспя, всяка вечер едно и също. Кажи ми, не съм ли глупачка? Въпреки, че всеки път се случва едно и също, продължавам да се боря за нещо, в което няма смисъл...но знам ли, казват, че мечтите стават реалност!

 

Скъпи, помниш ли как ми обеща да гледаме заедно изгрева на слънцето? Да, онези оранжево-жълти, първи лъчи, след които започва нов ден. Усмихваш се под слънчевите лъчи и очите ти грейват, когато знаеш, че човекът, без когото не можеш е до теб. Така си представих нещата аз, така исках да бъдат. Да стоим двамата на плажа и да наблюдаваме зараждането на новото, неизживяното. Да се гоним боси по пясъка, да се радваме на вълните в буйното море. Две толкова противоречиви неща - пясък и вода, също като нас...преплитат се и се превръщат в една цяла, завършена картина. Но уви, обещанието ти отново остана неизпълнено, отново предаде една част от мен и сърцето ми, което тайно копнееше, всичко това да се превърне в реалност някой ден. Недей, не се опитвай да поправиш стореното, счупена чаша можеш да поправиш, счупено сърце - не!

Събуждаш се. Отново е сутрин. Денят ти ще бъде хубав или поне така си мислиш. Иска ти се това утро да бъде по-различно. Имаш нужда да се почувстваш важен и зачим поне веднъж в живота си, за нещо...или някой. Познато ли ти е, чувството да обичаш някого толкова много и когато този човек си тръгне от живота ти, сякаш света става малка, празна стая, без врати и прозорци? Не те интересува какво ще стане с теб от тук, насетне. Единственото нещо, което знаеш със сигурност е, че нищо, никога вече няма да бъде същото. Колкото и да опитваш, нищо няма да замени онзи, толкова специален за теб, човек. Просто лягаш и се събуждаш с една и съща мисъл, една шепа надежда и изгубено по пътя на мечтите, сърце.

През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.