|
Здравей, драги читателю, не мога да опиша колко объркана съм. В мислите ми постоянно има толкова много неща. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Сякаш постоянно търся решения на проблемите си. Постоянно критикувам себе си за нещо, как трябва да бъде направено, как да бъде съвършено. Връщам се в миналото търся отговори, търся истини. Замислям се за бъдещето и...как всички имат планове за животите си, само аз стоя като малко, изгубено кученце на кръстопът и не знам накъде да поема, не знам накъде водят всички тези пътища. Сякаш не мога да открия себе си. Изгубена съм, някъде там, посред нищото. Връщам се в детството си и виждам колко щастлива бях тогава. Да, безгрижните дни, отминали в целодневни игри пред блока, смях, усмивки...колко лесен беше живота тогава. Сега живея тук, в един град, пълен с фалшиви хора, обсебени от парите и заслепени от алчност и егоизъм. Виждам сивотата в душите им. В двадесет и първи век, технологиите все повече влизат под кожата на човечеството. Хората стават все по-привързани към вещите и все по-малко към себеподобните си. Думи като "любов" и "човечност" губят стойността си.
Кажи ми, читателю...как да живея в този ад, когато душата ми крещи, мечтае за рая. Мечтае за един по-добър живот, по-добър свят, по-добри и истински хора. Ала това ще остане само един несбъднат блян за сърцето, което умира с всеки изминал ден.
Има много и адски противоречиви мнения за извършване на самонараняването. Някои го правят, защото "трябва", някои го правят, защото е "яко", а някои го правим, защото имаме нужда... или поне така си мислим. Всичко това е на психическа основа, пределно ясно ми е, но проблема с нараняването е,че наистина работи. Колкото до това,че всичко е "state of mind" - абсолютно се съгласявам, няма спор, просто.... наистина в някои моменти това изглежда като единственото решение. Единствения начин да преодолееш проблема, единствения начин да преживееш и тази нощ, единствената възможност да достигнеш следващото утро. Тогава всичко ти изглежда по-добре, всичко изглежда както преди. Всичко си е просто нормално... Докато не видиш белега си - било то на видно място (ръцете) или пък не - останалата част от тялото ти, която е (почти) непрестанно покрита... тогава отново се връщаш към мислите си, отново те обладава черната сила, която не ти дава така желания покой през дните и така бленувания сън през нощите. Започваш да го искаш. Започваш да мислиш за него непрестанно, да го желаеш, да го чувстваш... То вече се е превърнало в твой наркотик, вече е част от теб. Пристрастен си... пристрастен към най-опасния наркотик на Земята - депресията и начина да я преодолееш. И така - мислите продължават да текат бурно и безспирно, докато не вземеш отново "уреда" и започнеш с бавни и леки движения или пък с бързи и резки... или пък с бавни, но изключително болезнени - именно когато имаш най-голяма нужда от някого и той не е там. Именно тогава ти изпитваш сладостта от това да прережеш собствената си плът, само и само за да не отнемеш живота си. Именно тогава ти отнемаш психическото бреме,което е тежало така жестоко върху теб, чрез тези няколко драскони...
|