Блог

Колко боли в онези моменти .. когато отвориш очите си и осъзнаеш, че ти не принадлежиш на този свят, че те не те разбират, че просто не се вписваш. Всяка твоя дума е грешна, нали? Всяко твое действие е грешно.. знам. Колко боли, когто осъзнаеш, че единствените хора, които наистина те обичат и им пука за теб, живеят в дома ти, в твоята крепост, която е единственото място, на което можеш да бъдеш себе си. Единственото място, където те обичат, когато си себе си. А навън не е така, нали? Там си слагаш маска, за да бъдеш обичана- гримираш се, правиш си прически, смееш се на шегите им, кимаш одобрително на думите им, подкрепяш действията им. Но под тази маска си ТИ! Точно тази, истинска "ТИ", която не би говорила по този начин, която не би направила това, което те правят ... Но за да те харесват, САМО за да те харесват, си слагаш тази маска. Разбирам те, мила, но е време да намериш щастието си някъде другаде, с други хора, пред които не се налага да се правиш на някой, който не си!

Отново бягах из тъмната гора. Причината ли? Търсех теб. Отново. Дори и след края.
 Тичах без посока, без мисъл, просто тичах, очаквайки ти да ме спасиш от собствените ми страхове и бъдещи грешки. С теб всичко ми се струва толкова добре направено и сякаш животът представлява само радост. Всеки момент, всяка целувка, всяка прегръдка, всяка усмивка е запечатана в съзнанието ми. Всичко е записано на една бетонена стена, която се нуждае от здрава разруха така, че да може върху нея да се строи от някой друг, друг, който ще бъде по-надежден в начините си да покаже и докаже любовта си.
 Изведнъж спрях. Разбрах го. Всичко е било лъжа. Поредната история за момичето, подлъгано от собствените си надежди, история стара като света. Да забравя всичките ти лъжи? Онова изкушаващо " Обичам те", не благодаря. Тази сладка и впоследствие горчива "истина" бе най-хубавото , което бях чувала през последните месеци да не кажа и години.
 Сега всичко отначало. С болка. Влизам в някоя стая, разминавам се с някой и усещам парфюма ти, а дали не полудявам? Копнея за гласа ти, да този глас , който умее да изрича изкусни лъжи, да ме кара да бъда неземно щастлива в един момент и разкъсвана от болка в друг...
 С времето всичко ще се оправи повтарям си. Проблема е там, че не го вярвам...

Тя е като цвете, затворено в кутия. Красиво, младо, умиращо цвете. Без своя любим, без своята любов, тя е като цвете без кислород и светлина- увяхва бавно всеки ден. Всички виждат красотата и, но за болката и, всички са слепи. Ще прогледнат в деня, когато тя се стопи, увехне и изчезне. Сега е просто едно живо същество. Тя диша, но не живее. Тя се смее, но сърцето и плаче. Тя мълчи, но тъгата в нея говори. Тя се усмихва, но очите и са пълни със сълзи. Тялом е жива, духом умира. "Тя" съм аз. "Тя" си ти. "Тя" е момичето със слушалките. "Тя" е забавната ти приятелка. "Тя" е навсякъде. Огледай се! Виждаш я, нали ... 

По дяволите, отново ти повярвах.И сега отново съм сама.И отново се наливам с уиски и пуша цигарите ти, за да мога да те усетя, за да мога да те почувствам...защото си никотинът във вените ми...и не мога, просто не мога без теб.
Ти си единственият, който ме кара да се чувствам жива.С теб знам коя съм и знам какво искам.Чувствам се уверена и вярвам в себе си.Ти ме пращаш в облаците, ти си усмивката на устните ми, ти си смехът, ти си слънцето в моя живот...ти си моето щастие.Когато съм с теб не ме е страх от нищо, защото винаги ме спасяваш...защото винаги се грижиш за мен...защото ти си моята упора и знам, че ако съм на ръба ти ще си този, който ще ме хване.Защото си просто ти.
Любимото ми място на земята е в прегръдките ти.Всички луди неща, които казваше.Всички диви неща, които сме правили.Усмивките, които ми подаряваше всяка сутрин.Нежните целувки и топлите ти ръце.Начинът, по който ме гледаш.Начинът, по който ме докосваш.Малките романтични жестове, които означават много.Среднощните ни дълги разговори в кухнята, ядейки сладолед.Всичко.Всички прекрасни чувства, които ме караш да изпитвам.
Защо не можеше да продължи? Защо трябва да си причиняваме болка? Какво ни липсваше? Дадох ти всичко, от което се нуждаеш.Ти беше най-истинското нещо в живота ми и винаги ще бъдеш.Колкото и години да минават, колкото и далече да сме един от друг, ти ще бъдеш на сигурно в сърцето ми.Ще те чакам, защото искам само теб.Защо си тръгна? Защо остави това, което имахме? Сега това са просто спомени.Спомените за теб и мен и животът, който имахме.Приключение, свобода, щастие.
Първият път, когато си тръгна изплаках река от сълзи, а когато се върна бях жива отново.И така продължи да си играеш с мен.Отиваше си и се връщаше.И аз ти вярвах, а ти ме нараняваше.И аз не спрях да те обичам, а ти не спря да бягаш.Когато реших, че това трябва да спре ти пак се появи плачейки и казвайки, че съжаляваш за всичко, кълнеше се, че ме обичаш повече от всичко.Разбира се аз ти повярвах.Каква глупачка съм, нали!? И сега съм сама отново.Без теб отново.Побърквам се все повече.Когато отпивам от това уиски сякаш докосвам устните ти, а миризмата на цигари ме праща в прегръдките ти.За миг затварям очите си и съм с теб.Всичко е така както трябваше да бъде.Отварям очите си и не мога да спра сълзите.Стичат се бавно по лицето ми, горчиви са.Ти и аз.Сега сме само спомен.Не мога да повярвам, че нашата история няма да има щастлив край.
Знам, че е време да ти кажа сбогом, но това означава да погреба сърцето си, да разкъсам душата си и да бъда някоя друга - студена, безсърдечна кучка...но това не съм аз.Никога няма да бъда готова да ти кажа сбогом завинаги.Ще те
чакам.Върни се, преди да съм се удавила в уискито.

През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.

Видях сълзи в очите ти. Сълзи мъжки, ценни. Сълзи чисти, някак по детски. Сълзи, за които виновница бях аз. 

Все си мислех, че теб не бих могла да разплача, както съм карала други да леят сълзи по мен, но явно съм била в грешка. И това се случи. Видях блясъка на болката, която ти коствам, отразен в кафявите ти очи. И ме заболя... Защото, който и мъж да съм искала да нараня, правила съм го, но никога не съм целяла да раня единствения мъж, който ме е карал да се чувствам наистина желана и сигурна. Какво ти сторих? Нима болката от живота, споделян с една като мен, започва да ти тежи твърде много? Така е, няма как да си с човек като мен и да го пуснеш в душата си, без да позволиш на мрака, който го обгръща, да влезе заедно с него. И колкото и да се опитваше да ме поправиш, макар и за мое добро, това никога няма да съумееш да сториш, защото аз съм си аз. Мракът е пропит в мен и дори да ме правиш щастлива, да ми подаваш целия свят на сребърен поднос и да ме караш да те обичам все повече с всеки изминал ден, дори това няма да го прогони от душата ми. 

Връзката ни те ранява. Ранява те фактът, че ти даваш, а аз взимам, попивам всичко като една гъба, жадна не за вода, а за внимание и обич. И оставаш празен, малко по малко, защото взимаш от мен много по-малко в сравнение с това, което си ми дал. И това не е честно, разбирам го. Но съм егоист и ти го знаеш. Не мога просто да те пусна, не мога да си представя какво бих правила без теб. Не и сега, не и в този момент. Така че прости ми, любов, но сама няма да те отхвърля. Когато ти решиш, върви си, няма да посмея и да те спра, защото изборът ще бъде само твой, а аз ще гледам мълчаливо как ми обръщаш гръб, успокоявайки се с мисълта, че щом ме напускаш, това решение ще те направи по-щастлив от преди. 

Каква ирония само, аз- безстрашната, все пак се страхувам от това да остана без теб...

И тогава осъзнах не беше той който ми липсваше ,защото отдавна бях свикнала с отсъствието му.Нали знаете когато спреш да обичаш някого ,скоро след това той просто спира и да ти липсва...Бях аз ,това ,което ми липсваше ,бях аз.Или по скоро тази която някога бях....Момичето ,което бе способно да обича,момичето чиито очи блестяха,момичето чията усмивка грееше като слънцето.Момичето с големите мечти ивярата в любовта,вярата в щастливия край...Да бях наивна ,но пък бях щастлива. Някои казват ,че съм силна , но истината е ,че не съм... Слаба съм,страх ме.Страх ме е ,че ако допусна някого до себе си отново ,всичко ще рухне.Страх ме ,че отново ще ме наранят. И в крайна сметка не е ли е по-добре да изпитвам болка отколкото абсолютно нищо?Дали просто не търсих извинение,за да не отворя сърцето си?Или стената която бях построила наистина беше трудна за събаряне?
Болката поглъща хората ,и те свикват с нея.Поглъща ги до такава степен ,че в един момент сякаш става част от тях и те просто се примиряват с това.Примиряват се и спират да мислят ,че заслужават щастие.
Точно в този миг ние губим себе си...точно както аз някога се изгубих. И се питам веднъж загубим ли своето аз ,веднъж пречупят ли ни ,веднъж предадат ли доверието ни ,има ли връщане назад?! Можех ли да погледна някого със същите очи както някога гледах него?!Можех ли отново да обичам безрезервно без никакви задръжки,без страхове...Можех ли отново да се отдам изцяло на някого?!Можех ли отново да повярвам в любовта?!

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.

       Живота ме  научи на търпение на мълчание, живота ме  научи, че няма „ друг начин” , че въпреки болката която ни разкъсва винаги има някой който да страда повече и когато знаем, че има и по съкрушени от нас ние намираме и малкото щастие което ни е останало и се радваме на него докато все още го имаме, защото след един миг, точно един миг е нужен на вселената за да ни отнеме и последната троха надежда последната капка щастие и ние пак трябва да намерим път за живот просто защото няма „друг начин”. Какво можем да направим освен да се борим ?  Оставим ли се на течението на реката не знаем къде ще ни отведе ... може да попаднем на водопад. Борбата е единствения път към спасението, към спокойствието и когато изминем този път вече ще можем спокойно да си отдъхнем. Вече ще сме подготвени за подобни битки, ще сме подготвени за същата тази болка, която се опита да ни повали и миналия път, но ето че живота ни поднася нов по-силен, по-тежък удар и следва пак тази постоянна борба и ако го няма гневът, заради който борбата продължава то значи е изчезнала и жаждата за живот, защото това е живота БИТКА. Битка в която не трябва да губиш и не можеш да загубиш просто защото... ...няма "друг начин"