Социалната мрежа на България
Блог
|
|
По дяволите, отново ти повярвах.И сега отново съм сама.И отново се наливам с уиски и пуша цигарите ти, за да мога да те усетя, за да мога да те почувствам...защото си никотинът във вените ми...и не мога, просто не мога без теб.
Ти си единственият, който ме кара да се чувствам жива.С теб знам коя съм и знам какво искам.Чувствам се уверена и вярвам в себе си.Ти ме пращаш в облаците, ти си усмивката на устните ми, ти си смехът, ти си слънцето в моя живот...ти си моето щастие.Когато съм с теб не ме е страх от нищо, защото винаги ме спасяваш...защото винаги се грижиш за мен...защото ти си моята упора и знам, че ако съм на ръба ти ще си този, който ще ме хване.Защото си просто ти.
Любимото ми място на земята е в прегръдките ти.Всички луди неща, които казваше.Всички диви неща, които сме правили.Усмивките, които ми подаряваше всяка сутрин.Нежните целувки и топлите ти ръце.Начинът, по който ме гледаш.Начинът, по който ме докосваш.Малките романтични жестове, които означават много.Среднощните ни дълги разговори в кухнята, ядейки сладолед.Всичко.Всички прекрасни чувства, които ме караш да изпитвам.
Защо не можеше да продължи? Защо трябва да си причиняваме болка? Какво ни липсваше? Дадох ти всичко, от което се нуждаеш.Ти беше най-истинското нещо в живота ми и винаги ще бъдеш.Колкото и години да минават, колкото и далече да сме един от друг, ти ще бъдеш на сигурно в сърцето ми.Ще те чакам, защото искам само теб.Защо си тръгна? Защо остави това, което имахме? Сега това са просто спомени.Спомените за теб и мен и животът, който имахме.Приключение, свобода, щастие.
Първият път, когато си тръгна изплаках река от сълзи, а когато се върна бях жива отново.И така продължи да си играеш с мен.Отиваше си и се връщаше.И аз ти вярвах, а ти ме нараняваше.И аз не спрях да те обичам, а ти не спря да бягаш.Когато реших, че това трябва да спре ти пак се появи плачейки и казвайки, че съжаляваш за всичко, кълнеше се, че ме обичаш повече от всичко.Разбира се аз ти повярвах.Каква глупачка съм, нали!? И сега съм сама отново.Без теб отново.Побърквам се все повече.Когато отпивам от това уиски сякаш докосвам устните ти, а миризмата на цигари ме праща в прегръдките ти.За миг затварям очите си и съм с теб.Всичко е така както трябваше да бъде.Отварям очите си и не мога да спра сълзите.Стичат се бавно по лицето ми, горчиви са.Ти и аз.Сега сме само спомен.Не мога да повярвам, че нашата история няма да има щастлив край.
Знам, че е време да ти кажа сбогом, но това означава да погреба сърцето си, да разкъсам душата си и да бъда някоя друга - студена, безсърдечна кучка...но това не съм аз.Никога няма да бъда готова да ти кажа сбогом завинаги.Ще те
чакам.Върни се, преди да съм се удавила в уискито.
Мисля, че искам да се върна в миналото.
Сещате се – онези пъти, когато си се смял толкова, че не можеш да си поемеш въздух или, когато бях с него.
Искам да се върна и да имам втори шанс да повторя всичко. Но съм сигурна, че той не иска.
Онзи куп от спомени.
Мисля, че част от мен просто знаеше, че няма да стане. Това не е точно, което той каза или каквото мислеше, а това лудо чувство, което сякаш ми казваше, че няма да почувствам същото. Или дали трябваше.
Знаех, че е твърде грешно да възприема всичко толкова бързо, но защо не можах.
Може би той знаеше това още когато ме видя.
Май просто останах без онези крила, с които летях във въздуха.
Мисля, че най-лошата част от това да загубя него, беше, когато загубих себе си.
През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.
Видях сълзи в очите ти. Сълзи мъжки, ценни. Сълзи чисти, някак по детски. Сълзи, за които виновница бях аз. Все си мислех, че теб не бих могла да разплача, както съм карала други да леят сълзи по мен, но явно съм била в грешка. И това се случи. Видях блясъка на болката, която ти коствам, отразен в кафявите ти очи. И ме заболя... Защото, който и мъж да съм искала да нараня, правила съм го, но никога не съм целяла да раня единствения мъж, който ме е карал да се чувствам наистина желана и сигурна. Какво ти сторих? Нима болката от живота, споделян с една като мен, започва да ти тежи твърде много? Така е, няма как да си с човек като мен и да го пуснеш в душата си, без да позволиш на мрака, който го обгръща, да влезе заедно с него. И колкото и да се опитваше да ме поправиш, макар и за мое добро, това никога няма да съумееш да сториш, защото аз съм си аз. Мракът е пропит в мен и дори да ме правиш щастлива, да ми подаваш целия свят на сребърен поднос и да ме караш да те обичам все повече с всеки изминал ден, дори това няма да го прогони от душата ми.
Връзката ни те ранява. Ранява те фактът, че ти даваш, а аз взимам, попивам всичко като една гъба, жадна не за вода, а за внимание и обич. И оставаш празен, малко по малко, защото взимаш от мен много по-малко в сравнение с това, което си ми дал. И това не е честно, разбирам го. Но съм егоист и ти го знаеш. Не мога просто да те пусна, не мога да си представя какво бих правила без теб. Не и сега, не и в този момент. Така че прости ми, любов, но сама няма да те отхвърля. Когато ти решиш, върви си, няма да посмея и да те спра, защото изборът ще бъде само твой, а аз ще гледам мълчаливо как ми обръщаш гръб, успокоявайки се с мисълта, че щом ме напускаш, това решение ще те направи по-щастлив от преди.
Каква ирония само, аз- безстрашната, все пак се страхувам от това да остана без теб...
Търсене по таг
|
|
