Блог

Къде си любов? Защо ме остави сама? Нали беше казал, че винаги ще си до мен? Сега какво ще правя без теб? Как ще се боря сама срещу целия свят? Знам.. Ще е много трудно, но трябва да съм силна? Ти би искал да съм силна, нали? Оф бе любов, трябваш ми.. Имам нужда от теб.. Единственото нещо, което искам си ТИ... Искам теб, любов.. искам нас.. Искам да дадеш още един шанс на любовта ни, на нашата неизживяна любов.. Не е трудно, ех поне за мен.. Знаеш ли вчера отново те сънувах? Ти беше прекрасен както винаги, усмихваше се и личеше, че си щастлив.. А после дойде при мен и ме прегърна.. Каза, че повече няма да ме оставиш сама.. Не исках да се събуждам, но... Когато разбрах, че всичко е сън нещо в мен умря.. Не, не е любовта.. Може би надеждата..? Липсваш ми любов.. Липсваш ми ти и старите ни дни.. Липсва ми твоите кафяви очи, които ме гледаха с любов, а не с безразличие, както сега.. Искам те обратно.. Бих направила всичко, но явно за теб аз вече не съществувам.. Ти отдавна си убил НАС..! Как го направи, кажи ми, моля те, защото аз не мога.. Не мога да забравя всичките ни разговори, целувки, прегръдки.. Ох, толкова ми е трудно.. Болката ме убива малко.. по-малко.. Ела и ме спаси, докато не стане твърде късно..

Замислял ли си се някога дали, ако един човек не познава цялата ти същност, а само част от нея, може наистина да те обича? Според мен това е абсолютно възможно. Ще ме попиташ защо мисля така. Много е просто, драги читателю. Ако позволиш на някой да те опознае отчасти и той се влюби в представата за теб, която си изградил в ума му, това пак е любов, при това истинска. Ако някой познава само половината от теб не защото сте се запознали преди седмица или две, а по-скоро, защото ти си му позволил да опознае само едно парченце от душата ти, което не се стараеш да прикриеш, този човек въпреки всичко може да те обича. Вярно е, той не обича цялата ти същност, както повелява законът за любовта, но обича това, което смята, че е тя, обича всяка част от характера и темперамента ти, които си му показал. 
Закон за любовта... Как можах да напиша подобна глупост. Самата аз знам, че любовта се противопоставя на всякакви логически закони. Как може да има закон за нещо, което не подлежи за узаконяване?! Както и да е, направих леко отклонение от темата.
Обяснявах как някой може да обича само част от теб, мислейки, че това си ти. И как няма да го мисли, като това е всичко, което си му показал. Вярата в един твой въображаем образ може да поддържа жива тръпката в гърдите на човека отсреща. Ти създаваш човек изграден от половин личност, но този факт го знаеш само самият ти. Човекът отсреща знае само че те обича. За него нищо не би променило това, защото те познава "достатъчно", за да знае, че ти си онова, което е търсел толкова дълго. И все пак това е истинска любов. 
Може да звучи странно, но все пак ти си това, което показваш пред останалите. Ти си човека, като който се представяш пред другите. Не оставай с грешно впечатление, драги читателю. Не говоря за лицемерие или лъжовност. По-скоро говоря за тъмната страна, която избягваме да демонстрираме пред 90% от обкръжението си, за онази част от нас, която не показваме, за да не ни приемат за слаби, онова парченце от душата си, което не разголваме, за да не ни наранят. За това говоря. А когато не запознаем другите с нея, все едно не сме ги запознали с половината от същността си. Все едно им подаряваме книга с 10 откъснати листа. Но въпреки че те не могат да видят част от историята, пак могат да я харесат, да я обикнат дори. Така че смея да твърдя, че такава любов може да има и тя е истинска сама по себе си, при това го твърдя, защото съм я срещала. 
Да, драги читателю, той ме обича. Обича това, което съм му показвала. Обича това, което сам познава, вярвайки, че това съм самата аз, без да подозира, че не е виждал и половината от мен. Той обича този мой образ, който сам е сътворил в главата си. Обича ме такава, каквато мисли, че съм... Но все пак ме обича, надявайки се да откликна на чувствата му. Той ме познава като жизнерадостно дете, малка жена, усмихната, понякога леко ядосана, но не знае, че имам много по-различна и тъмна същност. Не подозира как мога да стъпча някого като малка хлебарка под крака си на "жизнерадостно момиченце". Може би това, че не познава тази ми половина, го кара да ме обича. Не знам. Не искам и да разбирам, защото аз определено не заслужавам вниманието му просто защото всяка частица от мен, независимо дали е от частта, която познава или не, всъщност обича друг.

Нали казват, че болката променя хората завинаги.. Ех и аз се промених.. Не исках, но бях принудена.. Страдах и плаках заради него.. Исках го обратно.. Исках да върна спомените ни, да върна него.. Направих всичко възможно.. Но вече спрях да се боря-вече няма смисъл.. Защо ли? Хмм, защото разбрах, че той никога не ме е обичал.. Сега ще питаш как го разбрах, нали? Е, ще ти кажа.. Ако обичаш някого би ли го забравил за месец и би ли тръгнал с друга, читателю?
Е стига толкова, май е време да ви разкажа малко за себе си и за моята неизживяна любов.. Аз съм Ани на 18, а момчето, което харесвам се казва Петър.. От един град сме, но учим в различни училища..
Ще има повече информация в първата част..

Събуждаш се. Отново е сутрин. Денят ти ще бъде хубав или поне така си мислиш. Иска ти се това утро да бъде по-различно. Имаш нужда да се почувстваш важен и зачим поне веднъж в живота си, за нещо...или някой. Познато ли ти е, чувството да обичаш някого толкова много и когато този човек си тръгне от живота ти, сякаш света става малка, празна стая, без врати и прозорци? Не те интересува какво ще стане с теб от тук, насетне. Единственото нещо, което знаеш със сигурност е, че нищо, никога вече няма да бъде същото. Колкото и да опитваш, нищо няма да замени онзи, толкова специален за теб, човек. Просто лягаш и се събуждаш с една и съща мисъл, една шепа надежда и изгубено по пътя на мечтите, сърце.

Ето как започна всичко..
Разглеждах профилите на няколко момчета в един сайт за запознанства и забавление (ask.fm)..После забелязах едно момче.. Да, забелязах него.. Човекът, който ще ми разбие сърцето.. Намерих го във фейсбук и му пратих покана... На следващия ден видях, че ми е писал, но не можах да му пиша, защото бях на даскало.. Веднага след като се прибрах му отговорих, надявайки се да ми пише отново..
Не след дълго получих отговор и така почнахме да си пишем... Даже помня и датата-беше 18 октомври... Почувствах, че ще има нещо между нас, но не ми се вярваше или пък не исках, защото ми беше страх..  Да, страхувах се от любовта.. Защо ли? Защото с любовта идва и болката, лъжите, предателството и изневярата.. Те вървят ръка за ръка.. Но този път имах странно чувство..просто знаех, че трябва да опитам..
И така след дългия ни разговор осъзнах, че знам всичко за него-какво обича да прави в свободното си време, любимия му цвят, храна, число и т.н. Всичко се случваше много бързо.. След няколко дена решихме да се срещнем.. Аз живеех на село и всяка седмица пътувах до града, за да уча и за това трябваше да чакаме до неделя.. Но и двамата умирахме от желание, искахме да се видим колкото може по-бързо..Веднага, когато пристигнах му се обадих и решихме да се срещнем пред моето училище.. Да читателю, имах уговорена среща с него.. умирах от притеснение, но много ме притесняваше факта, че ще ме е срам от него.. Аз съм срамежливо и притеснително момиче, но това е докато свикна с даден човек.. И когато свикна се променям коренно.. Почвам да говоря много, да се смея и да се забавлявам.. Но имам и един навик, ужасен навик-винаги закъснявам за срещи.. И както винаги отново закъснях, а той беше точен..

През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.

Да се върнем назад ...Тогава бяхме просто само двама непознати,които изпитваха определени симпатии. Виждайки се изведнъж се появяваше глупава усмивка на лицата ни. Точно тази усмивка никога няма да забравя. Ти реши да направиш първата стъпка. Дойде и ме заговори. Станахме приятели. Правехме почти всичко заедно. С времето се появи нещо по-голямо от симпатиите. Появи се любовта. Тази глупава любов,която накрая все ни кара да съжаляваме за решенията си. Никога няма да забравя целувките и прегръдките ти. Никога няма да забравя когато беше с мен в трудните моменти и ме подкрепяше. Как оставаше до късно вечерта за видео чат с мен.  Как виждайки те и имах чувството,че целият ми свят се преобръща. Обичах те. Сигурна съм,че и ти,но всяка история има своя край. Ти така пожела. Пожела всичко да свърши. Бях съсипана. Имах чувството,че е по-добре изобщо да не съществувах. След време те видях с друга. Отново бях съсипана. Дни наред не излизах навън. Приятелите ми започнаха да се притесняват. Не ходех на училище. Бягах от часовете. Имах лоши оценки. Не излизах от стаята си. Не вечерях.
След време осъзнах,че греша. Зададох си въпросите "Въобще има ли смисъл?","Кой е пък този,че толкова да ми пука за живота му?". Отидох пред огледалото,изтрих сълзите си и излязох навън. Минах покрай неговата къща. Неочаквано усетих колко безразлично ми беше. Продължих напред и се гордея с това.
А накрая какво  се оказа ... В началото непознати ... В края - също ..

Хей, виж ме... Толкова съм щастлива... Разбрах, че мога и без теб.. Виж ме, усмихвам се.. Разбрах, че живота продължава..Виж блясъка в очите ми-вече не плача...Разбрах, че всичко рано или късно си отива, също като теб... Но хей, вече не съм тъжна, а точно обратното-щастлива съм...Ти продължи напред без мен, мога и аз... Нали казват, че любовта се забравя с нова любов.. Ех, мисля да дам шанс и на други момчета.. И май знам на кого.. Благодаря ти, защото ми помогна да го срещна..
Ти избра свободата, приятелите си и всичко друго, жертвайки мен и нашата любов... Ех, вече нищо няма значение... Вече е все едно...Не съм ти сърдита, нито пък ядосана... Просто съм адски щастлива.. 


P.S. Всичко, което писах горе е лъжа.. Една огромна лъжа..Не съм щастлива и никога няма да бъда, защото те няма, защото вече не си част от живота ми...Защото ми каза, че вече не изпитваш нищо към мен... Защото си забравил всички наши спомени..Ех "шпинчо", дано някой ден да разбереш колко много бях влюбена в теб...

Всеки човек се е чувствал самотен. Това е едно от най-гадните чувства да не кажа даже най-гадното и мъчително.Всеки човек сам определя значението на тази дума влияейки се от собствените си вътрешни чувства и мисли. Да няма да кой да споделиш , да се довериш с кой да се забавляваш те изяжда отвътре .Искам да вярвам че всичко ни се случва за да го последва нещо по-добро и да се поучим от грешките си за да може да не ги допускаме отново . Но за съжаление не е така.... Напоследък имам чувството че стават повече лоши неща отколкото добри , че хората се стремят да са по-зли отколкото добри .. Трудно може да се довериш на някой без той да те предаде ... Трудно можеш да помогнеш просто от доброто без да искаш нищо в замяна ... Много лесно ставаш жертва на предателства и интриги... Всеки е готов да те предаде и ,,продаде'' в замяна на исканата цена ... За това единствения изход дори и нежелана е самотата.........

Отново бях негова.Отново почувствах тази голяма страст, с която ме желае и дори за момент си помислих, че може би той има нещо по – силно в него от страстта – любов!Но аз съм готова, за най – тежкото, неговото его, неговото пренебрежение и дори неговото „ Нямам време. „ . Даа.. Наречи ме глупачка, наречи ме наивна, давай ! Заслужавам го ! Не се научих да живея без него, може би, защото не мога. Ами да, трудно ми е не мога да заставам срещу чувствата си и просто да си кажа „ край „ . Не е толкова  лесно както се пее в песните или се описва в стиховете. Все още мириша на него, все още усещам ръцете му по тялото ми, все още го искам  и не само сега и после, и утре ... Беше като приказка, обаче моята. Беше диво, лудо, и същевременно толкова истинско, че за момент дори си помислих, че ще бъдем заедно пред всички, че ще ме обича така каквато съм... Боже .. Не мога да повярвам, че го пиша чак пък толкова ли наивна станах ?! Може би, той ме обича по негов начин  и няма да ме остави да си тръгна, ще  ме обича и ще ме желае само за вечерта, но аз да не би да съм само за вечр и да играе с мен както дете с куклата си?! Направо се побърквам, обича ли ме или не, иска ли да бъдем заедно или не ... Или направо КАКВО ИСКА ОТ МЕН ?! Само приятели, ами не е така.. Наречете ме глупава, но това което казва и това, което показва въобще не си пасва. Трудно ми е да го напиша, а какво остава да го чувствам, уморена съм вече от толкова разсъждения и анализи, уморена съм да мисля за него, но когато започна да го забравям, той се появява отново. И не мога да спра чувствата си, не мога да му откажа, желая го толкова много, че думите стават излишни и оставят само действията, и то какви ... Винги ще го обичам, и каквото и да става, аз ще бъда там за да му помогна, ще съм неговият приятел и ще му дам това, от което има нужда, пък каквото сабя покаже ... Това е .. искам го – имам го ! Обичам го – правя го ! Липсва ми – звъня му. Няма вече да съм срещу себе си, а със себе си, с цялото си „Аз” !