Социалната мрежа на България
Блог
|
|
Скъпи, помниш ли как ми обеща да гледаме заедно изгрева на слънцето? Да, онези оранжево-жълти, първи лъчи, след които започва нов ден. Усмихваш се под слънчевите лъчи и очите ти грейват, когато знаеш, че човекът, без когото не можеш е до теб. Така си представих нещата аз, така исках да бъдат. Да стоим двамата на плажа и да наблюдаваме зараждането на новото, неизживяното. Да се гоним боси по пясъка, да се радваме на вълните в буйното море. Две толкова противоречиви неща - пясък и вода, също като нас...преплитат се и се превръщат в една цяла, завършена картина. Но уви, обещанието ти отново остана неизпълнено, отново предаде една част от мен и сърцето ми, което тайно копнееше, всичко това да се превърне в реалност някой ден. Недей, не се опитвай да поправиш стореното, счупена чаша можеш да поправиш, счупено сърце - не!
През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.
Замислял ли си се някога дали, ако един човек не познава цялата ти същност, а само част от нея, може наистина да те обича? Според мен това е абсолютно възможно. Ще ме попиташ защо мисля така. Много е просто, драги читателю. Ако позволиш на някой да те опознае отчасти и той се влюби в представата за теб, която си изградил в ума му, това пак е любов, при това истинска. Ако някой познава само половината от теб не защото сте се запознали преди седмица или две, а по-скоро, защото ти си му позволил да опознае само едно парченце от душата ти, което не се стараеш да прикриеш, този човек въпреки всичко може да те обича. Вярно е, той не обича цялата ти същност, както повелява законът за любовта, но обича това, което смята, че е тя, обича всяка част от характера и темперамента ти, които си му показал. Закон за любовта... Как можах да напиша подобна глупост. Самата аз знам, че любовта се противопоставя на всякакви логически закони. Как може да има закон за нещо, което не подлежи за узаконяване?! Както и да е, направих леко отклонение от темата.
Обяснявах как някой може да обича само част от теб, мислейки, че това си ти. И как няма да го мисли, като това е всичко, което си му показал. Вярата в един твой въображаем образ може да поддържа жива тръпката в гърдите на човека отсреща. Ти създаваш човек изграден от половин личност, но този факт го знаеш само самият ти. Човекът отсреща знае само че те обича. За него нищо не би променило това, защото те познава "достатъчно", за да знае, че ти си онова, което е търсел толкова дълго. И все пак това е истинска любов.
Може да звучи странно, но все пак ти си това, което показваш пред останалите. Ти си човека, като който се представяш пред другите. Не оставай с грешно впечатление, драги читателю. Не говоря за лицемерие или лъжовност. По-скоро говоря за тъмната страна, която избягваме да демонстрираме пред 90% от обкръжението си, за онази част от нас, която не показваме, за да не ни приемат за слаби, онова парченце от душата си, което не разголваме, за да не ни наранят. За това говоря. А когато не запознаем другите с нея, все едно не сме ги запознали с половината от същността си. Все едно им подаряваме книга с 10 откъснати листа. Но въпреки че те не могат да видят част от историята, пак могат да я харесат, да я обикнат дори. Така че смея да твърдя, че такава любов може да има и тя е истинска сама по себе си, при това го твърдя, защото съм я срещала.
Да, драги читателю, той ме обича. Обича това, което съм му показвала. Обича това, което сам познава, вярвайки, че това съм самата аз, без да подозира, че не е виждал и половината от мен. Той обича този мой образ, който сам е сътворил в главата си. Обича ме такава, каквато мисли, че съм... Но все пак ме обича, надявайки се да откликна на чувствата му. Той ме познава като жизнерадостно дете, малка жена, усмихната, понякога леко ядосана, но не знае, че имам много по-различна и тъмна същност. Не подозира как мога да стъпча някого като малка хлебарка под крака си на "жизнерадостно момиченце". Може би това, че не познава тази ми половина, го кара да ме обича. Не знам. Не искам и да разбирам, защото аз определено не заслужавам вниманието му просто защото всяка частица от мен, независимо дали е от частта, която познава или не, всъщност обича друг.
Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чийто герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.
***
Естествено, че бях наранена. Бях съсипана. Разрушена на съставни частици. Беше въпрос на характер. Беше въпрос на добри и верни приятели, които слушаха за драмата ми отново и отново, чиито рамене бяха пропити със сълзите ми и чиито сърца се късаха заедно с моето при всеки спомен за случилото се. Кошмарът на това да си вярвал, да си се надявал, да ти е обещано, но вместо да ти се даде, да ти бъде отнето всичко останало. Една година по - късно ми е пределно ясно защо преживях всичко, с което животът ме накара да се справя. За да разбера колко силна всъщност мога да бъда. За да имам възможността да преосмисля и преоценя качествата и недостатъците, които притежавам.Точно преди една година си пожелах някой специален, който да открадне сърцето ми. Днес сама му го давам. С чиста съвест и цялото!
Винаги е имало и ще има борба между сърцето и разума, защото повечето пъти това, което е избрало сърцето, не е това което мисли за правилно разума. Сърцето често действа безразсъдно, защото търсейки да постигне своето, е готово да направи всичко, дори да изгуби себе си. То често пъти обича сляпо. Не вижда лошите страни и неща, недостатъците и е готово да страда, но да опита, дори само за един кратък момент, една капка от това, за което жадува. Готово е да плати огромна цена и в замяна да получи нещо, привидно за другите -малко, но за него по - ценно от всичко. И точно тези саможертви го правят неразумно в действията си. То се раздава напълно за това, което обича, а в замяна често пъти не получава нищо или пък ако получи, то ще е несравнимо по - малко от това, което е нужно да получи, за да навакса раздаденото. Има и други случаи, разбира се, в които това за което се бори, му отвръща със същата обич и всеотдайност. Точно заради тези случаи сърцата на всички, които жадуват да бъдат обичани ( а вярвам, че всеки човек малко или много иска да бъде обичан), се борят така усърдно да намерят Човека (с главно Ч). Но някой знае ли шанса за осъществяването на този отклик какъв е ?
Безразсъдния път на сърцето е осеян с безброй дупки и несгоди, но то не само, че не ги вижда, а тича.. Прави скок след скок в тъмното, а погледът му е само в целта- без да поглежда в краката си, без да обръща внимание на раните, причинени от паданията му по пътя, по който е поело, причинени от неравенствата по него. Но то гледа само целта, изоставило всичко наоколо, всичко останало. А каква е целта, някой ще попита. Това е щастието. Онзи трепет, който не би могъл да се опише с думи, защото думите са ограничени, а чувствата не могат да се изразяват с тях. Те се усещат.
А накрая ? Сърцето, дало всичко, което има, забравило себе си, каква е гаранцията, че дори и да стигне целта си, ще може да и се наслади? Какво му е останало? Жертвало е всичко, забравило е себе си и чак сега се поглежда и вижда че цялото е наранено, но също така и празно. Тогава чак може да осъзнае, да погледне трезво на нещата, и да види колко глупаво и безразсъдно е постъпило. да осъзнае че не всичко което то иска е правилно и е за него, но поради упорството и слепотата си, хвърляйки всичко което има, цялата си енергия върху черновата.. оставяйки без нищо.. когато дойде беловата, питам аз, какво ще е останало от него, какво ще може да даде ? Ще може ли да се изправи или най - лошото.. Гледайки към една затворена врата и втренчвайки се в нея.. Пропускайки да види отворената пред него, към която то е обърнало груб.. Ще може ли да види Правилния, Правилната ?
Една кауза си заслужава, ако не те кара да се бориш сам, да губиш себе си, да се променяш.
А разумът винаги го е знаел ! Той винаги се опитва да ни предпази, но какъв е смисъла, ако сърцето няма уши да чуе и очи да види как той винаги крещи и се опитва да те вразуми и да не те остави да паднеш ! Но сърцето ни повечето пъти не слуша напливите на разума - бори се срещу него. То си знае своето и го иска с цялото си същество, ще плати всяка цена, а понякога дори невъзможната, за да открие и последния ключ към истинското щастие за него.
НО разума не винаги трябва да бъде слушан, защото макар повечето пъти - прав, той е ограничен от логиката, стъпил здраво на земята и мислещ за последствията. Той не позволява компромиси относно самоуважението на човека и ценностите му. Но не осъзнава, че за да обичаш и да си щастлив не винаги е нужна логика. Може бие нужно да мечтаеш, да послушаш сърцето, което е свободно в мечтите си и да вярваш. А любовта е нелогична. Тя просто се случва. Тя е ЛЮБОВ !
Търсене по таг
|
|
