|
В еволюцията на целия свят едно същество се
отделя от останалите- хомо сапиенс.
Интересното в това животно е че то
не се развива така, както останалите живи създания на планетата Земя, а има
своя собствена еволюция, която ние я наричаме прогрес. Много ми е интересно
обаче дали наистина това е развитие нагоре или по- скоро пропадане. Най-
малкото чрез нашите велики изобретения ние притискаме останалите обитатели на този свят и унищожаваме
природата.
Но това е изтъркана тема. Нека се съсредоточа конкретно към индивида.
Приоритетът на човека (по- скоро на повечено
от нас) е да просперира в професията си, да натрупа състояние и вероятно да се
ожени и да продължи своето поколение. С едно изречение аз представих целия
живот на хората на тази планета. Сега, няма да коментирам какво се случва след
като умрем, тъй като тази тема е твърде абстрактна. Но тук изниква друг въпрос-
какво иска човекът за себе си като изключим гореспоменатите изисквания?
Всеки индивед има мечти. Някои от тях са дори
леко фантастични. Но пък няма човек, който когато легне в леглото си, да не си
представя неща, които дълбоко в себе си желае. Малките деца си представят как
Дядо Коледа ще им донесе така искания Трансформър или новата кукла Барби.
Тийнейджърите пък си представят момчето или момичето, което харесват. За
възрастните хора не съм много сигурна, но може би сънуват свят без данъци,
такси, неплатени застраховки или ипотеки, нова кола, къща, компютър или дори
една малко детенце. Няма човек буз без душа, жадна за удоволствия. Но когато се
събудим ние отново сме в реалността, пропита от трудности, грешки, болка, мъка,
загуба. И отново и отново ние се сблъскваме със своите демони и се борим да
достигнем недостижимото- пълното щастие.
Но какво пък? Нали това е животът? Хайде сега
да се ориентираме към една по- философска тема. Хората се предполага, че са
социално животно. Те не живеят сами, а в групи, наречени семейства. Повечето от
нас създават приятелства с членове на други семейства. Приятелството се очаква
да бъде една връзка между двама или повече индивиди, която да прави живота по-
лесен или поне по- весел. Приятелите си помагат, подкрепят, прощават и
защитават. Хахаха, или поне се очаква да правят това. Но всъщност във времето,
в което живеем, тоз идеал някакси не съществува. Отдавна е изгубето онова
чувство са чест, дълг и отговорност. Днес хората обръщат гръб на своите
``приятели`` толкова лесно и без чувство на вина. Ние се предаваме и
нараняваме, а след това забравяме. Думата приятел сега е свързана с това двама
души да се съберат по чашка ракия, да се посмеят и да се разделят. Естествено
това не звучи толкова зле, но никой не си признава, че това го прави единствено
по егоистични подбуди. Той не се събира с приятели за нещо повече, отколкото да
позанимава самия себе си. Нека бъдемчестни един с друг. Защо наистина излизаме,
за да се съберем? Наистина ли звъним на онзи познат, който не сме го виждали от
години, защото ни липсва или просто не знаем какво да правим днес, разгледали сме
телефонния указател на джиесема и сме видяли това име. Всъщност на хората не им
пука за никого, освен за себе си. Душата
ни се е смалила до такъв размер, че ние сме забравили да я храним и тя едва
живее в нас и леко потрепва в опит да ни накара да си спомним за нея. Докато
ти, човеко, четеш това, си казваш: Това не се отнася за мен!``, запитай се кога
за последен път си плакал за някой друг освен за себе си? Кога си се усмихнал
на напълно непознат, просто защото искаш да споделиш доброто си настроетие с
другиго? Кога си дал късче хляб на кльощавото улично куче, свило се в някоя
канавка?
Ние, великите господари на света,
сме едни празни обвивки, които не помнят какво е наистина да живееш. Съществуваме
по инерция , която ни дърпа напред, но не и нагоре. Някой ще каже: Ами любовта?
Нима не се обичаме?`` Ооооо, обичаме се,
но отново по чисто егоистичен начин. Нашето поколение е забравило, че когато
нещо се счупи, то се поправя, а не се хвърля.
Днес младите хора се ``влюбват``, преминават
заедно през прекрасни моменти, а когато си омръзнат ( а това се случва почти
винаги) те се разделят и се забравят. Нима греша? Хайде, читателю, замисли се
са някоя твоя ``любов``. Може да е от вчера или от преди години, но да е
минала. Сега потърси онези чувства, които си изпитвал тогава. Спомняш ли си? А
усещаш ли ги? Усещаш ли онова топло гъделичкане, което преди чувстваше, когато
го/я погледнеше в лицете и онези очи, които те гледаха с любов и копнеж.
Спомняш ли си ръцете, които те обгръщаха и те притискаха, сякаш се страхуваха,
че ще избягаш? Спомняш ли си, читателю, как си мислеше колко си щастлив, колко
я/го обичаш? Спомняш си значи...А чувстваш ли ги отново? Не? Нормално. Това е
защото си се заблуждавал. Истинските
чувства никога не умират. Обичта към майката е истинска любов. Но не и това,
което си мислил, че чувстваш с онази твоя така наречена любов!
И така всеки ден осъзнавам, че такова нещо
като истинско приятелство или истинска любов е също толкова реално, колкото
чудовището под леглата на малките деца- вярваш, че е там, но всъщност го няма.
Твърде скептично ли звучи? Може би. Може би аз греша и просто не съм открила
истински приятел и реална любов. Но сега за мен те не съществуват. Засега аз
съм сама на този свят и чакам да дойде онова, което си представям преди да
заспя.
Скъпи, помниш ли как ми обеща да гледаме заедно изгрева на слънцето? Да, онези оранжево-жълти, първи лъчи, след които започва нов ден. Усмихваш се под слънчевите лъчи и очите ти грейват, когато знаеш, че човекът, без когото не можеш е до теб. Така си представих нещата аз, така исках да бъдат. Да стоим двамата на плажа и да наблюдаваме зараждането на новото, неизживяното. Да се гоним боси по пясъка, да се радваме на вълните в буйното море. Две толкова противоречиви неща - пясък и вода, също като нас...преплитат се и се превръщат в една цяла, завършена картина. Но уви, обещанието ти отново остана неизпълнено, отново предаде една част от мен и сърцето ми, което тайно копнееше, всичко това да се превърне в реалност някой ден. Недей, не се опитвай да поправиш стореното, счупена чаша можеш да поправиш, счупено сърце - не!
През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.
|