Блог

       Отново се събуждам. Сънена, но щастлива. Вече те няма в живота ми. Няма те и няма и да те допусна пак в него... ти само го рушиш.  Рушиш така както торнадото отнася покривите на къщите в до сега подреденото градче. Рушиш така както земетресението поглъща безброй надежди и мечти, така както огънят гори бъдещето на невинни хора. Всичко това се случваше в сърцето ми. Там вече беше пусто. Никой не би се заселил там, никой не би отишъл да живее в пустиня, пустиня каквато беше сърцето ми след теб.
       Събудих се. Всичко беше нормално, едноцветно, но аз бях свикнала да живея така. Погледнах си телефона както правех всяка сутрин и тогава сърцето ми спря.... Мина доста време докато дишането и пулса ми се нормализираха и накрая събрах смелост и отворих съобщението. Не исках да го чета и не можех, защото очите ми преливаха от сълзи. Беше ми пратил поздрав. Отворих песента....Беше от ония сълзливи песни, които целят да те разплачат.
       И ето че точно когато в пустинното ми сърце беше пробило цвете ти дойде и го изтръгна.