Блог

Всичко започна на 06.04.2013 тръгнах с момчето което харесах изведнъж.1 месец си мълчах,че го харесвам,1 месец се мъчех ще се питате защо нали? защото мислех че си харесва друга,мислех,че има друга.
Но един ден реших да му кажа...казах му държахме се мило един с друг.Вечерта ми предложи всичко стана ей така изведнъж.Станах щастлива за секунди,усмихнах се.Успях да махна шибаната самота да я махна от мен.Махнах и всичката болка.
С него се чувствам защитена от всички останали.
С него е толкова прекрасно.
С него просто е различно.
Той е различен.
Пет прекрасни месеца с него,обичам го повече от всичко.
Караме се твърде често да,но никога до сега не съм спряла да го обичам.
Той е моето момче,само моето.

Вечер. Гора. Тя върви сама. Уморена от всичко и всички. Имаше една скала на края на гората. Тя бе красива. Не, не скалата, а момичето. Името и бе неизвестно, годините – също. Но златисто русите й коси се разпиляваха свободно по  раменете й.

    Тя спря. Огледа се и се запита защо прави това. Тя нямаше родители. Не, тя не беше сирак. Тя бе самодива. Прекрасна фея. Дар от Майката Природа. Тя обичаше живота. И той обичаше нея. Девойката се радваше на утринната роса по тревата, на вятъра в косите, на слънцето в небето. С желание слушаше птичата песен и жуженето на пчелите.

    Застана на ръба. Пред нея се откри прекрасна гледка. Необятният океан сияеше на утринното слънце.

    Край. Нея вече я нямаше. Но тя не съжаляваше. Имаше толкова много като нея, но тя бе единствена.

    Един прекрасен живот си отиде.

Ето, минава 1 часа ... А аз се свивам от болки в стомаха .. болки които ще запомня ... и не мога да спра да мисля за тебе ... при мисълта , че ти няма да си до мене .. откачам , че няма да ме прегърнеш, целунеш ... иска ми се в момента да мислех друго .. а не това , че съм заблуждавала в обичта ти към мен . Исках човек, който да ме направи щастлива , именно избрах тебе . Ти беше единствения човек който ме накара да се чуствам най щастливата , но и най нещастната . Отивам си любов моя ... отивам си с мисълта , че никога няма да си мой . с мисълта , че не ме обичаш .. .Проблема е , че дори и в последните ми минути не можеш да ми кажеш какво изпитваш към мен ... ако знаеше , че това ми е последната вечер , би ли я прекарал с мен ... ако знаеше , че ще ме целуниш за последен път ,щеше ли да спреш някога ... ако знаеше , че ще си тръгна за последен път, би ли ме пуснал ... сбогом ,любими ! ;(

Беше зимен ден, когато ходих на училище. Тогава както си вървях из коридорите, го видях. Тогава нещо необичайно се случи с мен. Лицето му блесна в очите ми, виждах само него. Не обръщах внимание на другите, които ме подминаваха. Както си ходех и го гледах се разминахме. С всеки изминал ден, чувствата ми се засилваха, очевидно го харесвах. Хората около мен почнаха да говорят. Разправяха се какви ли не неща. Един ден просто се случи. Той дойде при мен. Искаше да поговорим. Коремът ми се преобърна. Бях притеснена, нервна, но се съгласих. Заведе ме на една пейка от страни на училището. Седнахме, той се обърна към мен и стисна ръката ми. Започна да ми говори, толкова беше красив, че не отделях поглед от него. Призна ми чувствата си. И ме попита, дали и аз имам същите като неговите. Отвърнах с ''да''. Той ме попита дали искам да бъдем заедно. Гледаше ме право в очите, както и аз. Отговорих му пак с да. Бях толкова щастлива, но не го показвах. С времето излизахме, говорехме си мили неща, той ме изпращаше до нас, целуваше ме, това бяха най-хубавите моменти в живота ми. Една сутрин му звъннах, но той не вдигна за първи път. Казах си, че сигурно има работа или просто не си е чул телефона. Минаха няколко часа, аз пак го потърсих. Тогава той вдигна и ми се развика: защо му звъня постоянно, трябва да има малко спокойствие, много го притискам и каза да не го търся повече. Очите ми се насълзиха след това. Затворих му. Отидох в стаята си и легнах на леглото. Почнах да плача. Думите му не излизаха от главата ми. Чудех се какво съм сгрешила толкова. След 2 дни отидох на училище. Съучениците ми ме гледаха и коментираха. Нямах настроение да се разправям, затова продължих към класната стая. Тогава го видях в края на коридора. Разпознах го веднага. Корема ми пак се преобърна. Стигнахме почти един до друг. Аз го гледах, но той въобще не ме и погледна. Подмина ме, все едно, че нищо не е ставало. Спрях на средата на коридора. Започнах да плача. Две от приятелките ми се затичаха към мен, но аз изтичах към тоалетната и се затворих. След няколко часа се прибрах у нас, бях много уморена, защото не бях спала от дни. Легнах на леглото със слушалките в ушите и заспах.

Бил ли си някога влюбен? Имам в предвид... Наистина влюбен? Толкова влюбен, че да не можеш да дишаш и да не можеш да си представяш живота си без онзи специален човек? Е, аз съм влюбена до болка и явно така ще продължава да е. Независимо, че на него може да не му пука и да не ме обича вече. Или поне така да показва. Не мога да бъда сигурна в чувствата му към мен в последно време. Може би твърде много му се доверих и го оставих да вземе сърцето ми, което няма да си върна. Може би разкрих пред него прекалено много неща и той се възползва от това. Може би съм поредната наивница, с която си играе. Но това не е игра, за да си позволява да си играе с мен по този начин. Да си играе с чувствата ми, със сърцето ми, с ума ми. С мен. 

Странно е как може да ме разплаче и да ме разсмее, само ако каже нещо. Всичко зависи от него. Дали ще съм най-щастливата или най-тъжната.

Помня как преди време си казвах, че никой никога няма да ми разбие сърцето. Ето, че и това време дойде и не можех да направя нищо. Той ми разбиваше сърцето на хиляди парченца, малко по малко, бавно и мъчително. След всичко това, аз продължавам да го обичам повече от всичко и винаги ще го обичам. 

Поредна нощ стоях будна, въпреки че ми се спеше. Причината беше само Той. Не осъзнаваше, че с думите и с постъпките си той ме нараняваше. 

Един часа минаваше, а аз се взирах в безкрайното небе, а луната ме поглъщаше и омагьосваше. Неусетно мина час и започна да вали. Крехките дъждовни капки се спускаха по прозореца и шумоляха по покрива, сякаш искаха да ме накарат да не мисля за него. Ала тяхното желание остана неизпълнено. 

Луната се скри. Тръгна си. Изостави ме. Също както него. Надеждата ми беше дъждът да ме подкани да заспя и всичко това да свърши, но уви. Продължаваше да капе спокойно и приспивно, а аз бях будна в три сутринта, заради мисълта за него. Как исках да намеря най-лесния начин, за да заспя. Престорих се, че не ми пука какво би станало от тук нататък. Подейства... Само за миг, но после осъзнах нещо. На него не му пука, защо и на мен трябва да ми пука? Нека се отърся от всичко това и да видя какво ще стане, няма да правя нищо. Ще се пусна по течението. Ще чакам. Ще чакам него. Да ми пише, да ми се обади. Варианта да ме види скоро не беше опция. А може би и останалите варианти.

Знам, че след тези мои разсъждения успях да се успокоя и заспах бързо, разкарвайки мислите за него от главата ми и сълзите от очите ми. Поне само за тази нощ. 

Токчетата по асфалта тракаха ритмично. Движеше се бавно. Беше изтощена, но дали от горещия ден или от раните в сърцето и трудно можеше да се разбере. Видът и беше измъчен, а очите и пълни със сълзи. Устните и – пресъхнали от множеството захапвания за да сдържи сълзите си пред него. Беше наранена и адски разочарована от себе си. Поддаде се на изкушението отново. Беше си обещала никога повече  да не го прави, да не се доверява, да не се влюбва, но сега отново беше късно. Ножове се забиваха бавно в сърцето и. Всяка негова дума беше един от тези ножове..

Вървеше и си мислеше, мислеше си за него, за прекрасните му плътни устни, които целуват толкова красиво, за грубите му ръце, които прегръщаха едновременно грубо, защитнически и нежно, за погледа му – толкова празен през последния им разговор. Мислеше си за характера в който се влюби, толкова отвратителен, но тя се влюби точно в него и не искаше да го променя, нищо, защото и харесваше такъв какъвто е.

Мислеше си за последната целувка, каквато никога повече нямаше да има.

 

 

Събудих се тази сутрин. Лицето ми беше още мокро от многото сълзи,които бях изплакала миналата нощ.Спомних си лицето му и всичките ужасни думи,които ми бе казал... тогава започнах пак да плача, болката в гърдите ми бе тъй силна,че едвам се сдържах.Толкова много го обичах,че просто не можех да понеса мисълта,че вече не е мой. Липсваха ми прегръдките му и целувките, липсваше ми сладкия начин,по който  се усмихваше и всичките сладки имена, с които ме наричаше.... може би просто ми липсваше самият той....

Минаха се  два месеца...два месеца откакто ти ме остави но немога да забравя какво ми казваше и немога да повярвам...немога да повярвам как за толкова бързо твоята уж любов се изпари от нищото как твоето "страх ме е да не те захубя " стана " трябва да се разделим " и ето ме тук ..аз си останах в градът където всички наши спомени бяха...където бяхме щастливи...всеки ден минава бавно но еднообразно  всяка сутрин се събуждах с усмивка на лицето защото знаех че ти си с мен а сега се събуждам само с спомени от тези дни всяка вечер заспивам с мисълта за теб и с сълза на лицето и се питам дали си заслужава...заслужава ли си да страдам за теб...та ти дори не си спомняш за наивното момиче което даваше всичко за теб и те обичаше до полуда за наивницата която ти вярваше и която искаше всяка свободна минута да го прекара с теб гушната в теб и обгърната от целувките ти....когато се опитвам да те забравя все някой човек се появява който ми дава надежда за теб и за мен ...че пак може да сме заедно..и ето ме сега седа самотна в ноща останала само с спомена за теб и неистиващите сълзи от лицето ми....

Поредната самотна нощ, а аз допушвам последната си цигара на терасата. Една тъмно фигура се задава по иначе пустата улица. Не виждах лицето му, но си личеше, че е мъж. Тайнствената мъжка фигура стигна до къщата ми и тогава се случи. Зърнах ясните му кристално сини очи, тъмната коса, плътните му устни и леко наболата брада само за миг. Един миг, от който дъха ми секна. Вперих поглед в отдалечаващата се фигура и любопитството ми се засилваше с всяка негова крачка. Исках да знам кой е. Трябваше да знам кой е. Нямаше смисъл, но това не ми попречи да грабна палтото и чантата си и да хукна след него. Не знаех какво ще му кажа или дали ще го намеря. Просто тръгнах след него, дори не заключих вратата. Просто побягнах в посоката, в която вървеше. Лутах се по мрачната улица безцелно, а той сякаш се беше изпарил. Продължих да вървя и с всяка крачка сърцето ми се свиваше. Не, трябваше да го намеря. Не знам защо, но трябваше. Вървях по познатите улици търсейки непознатия с часове. Накрая когато краката ми ме предадоха отидох в близкото кафене и седнах на обичайната маса. Поръчах си ментов чай надявайки се, че ще ме успокои и ще ми помогне да разбера какво беше станало. Но единственото, което беше в ума ми беше лицето му, устните му. И се почуствах изгубена. Това чувство ме обзе и не можех да се отърся от него.