Блог

Всеки говори за любов, но никой не споменава за онази голямата ЛЮБОВ и не само изписана с големи букви. Любовта, която започва с приятелство и се превръща в любов. Любовта, която се държи до гроб. Любов не е само първото, второто, третото..... гадже, любовта е към всичко, към родното, към изкуството, към животните, към коли и всичко, което ти дойде на ум. Истинката любов е онази, която може да започне съвсен несериозно в седми клас и да държи до края на живота.

Благодаря ти, че се появи точно на време и ми помогна да се възстановя след тежката раздяла.. Ти  ми показа, че въпреки всичко, човек трябва да продължи напред С УСМИВКА.. Ти ми показа, че не всичко в този живот е свързано с любовта.. Ти ми показа, че някои хора, като теб се трудят цял живот, за да постигнат целта си..
Ти си моят герой.. Герой, който ми помогна да разбера, че трябва да се усмихвам повече.. Ти ми показа, че мога да бъда силна и без да чакам помощ от някого.. Ти ми показа, че мога да се справя с всичко, ако искам.. Ти ми даде самочувствието, което нямах.. Благодаря ти много и.. И много ми липсваш.. Върни се колкото може по-бързо.. Това, че съм силна не означава, че нямам нужда от теб.. Чакам лятото с нетърпение... Дано да дойдеш, както обеща.. Обичам те, геройче..

И просто ей така. Тя изчезва за седмици, но когато се върнe, се преструва, ченикога не  е изчезвала ..Щом се прибереше при мен  се държеше нормално,но винаги се питах дали аз бях причината за нейното завръщане .. И просто ей така, аз разбирам, че е трудно да се опитоми една жена, особено ако тя вече e опитоменa.

Всичко започна с една усмивка....ахх неговата усмивка. Кой би помислил че да се влюбиш, чувството което получаваш може да е много по-хубаво от това което си си мечтала...неговата усмивка..неговите очи..смехът му, шегите му които не са смешни изобщо но пак ме карат да се смея...сега всичко беше една мечта, мечта в която ние двамата бяхме там където започнахме, защото мястото на което се намирахме сега беше грозно, мрачно далеч един от друг. Всичко което имахме изчезна постепенно като вятъра...лека полека болезнено за мен и моето сърце. Той не забелязваше колко сме се променили как аз вече не знача нищо за него но той продължаваше да е всичко за мен...както вятъра събаря листата на дърветата така моите сълзи от болка и мъка се стичаха по лицето ми всеки път когато той се отнасяше с пренебрежение сякаш нямаше сърце да види болката в очите ми когато си заминаваше. Никой от нас не си представя какви чувства ще получим когато се влюбим, никой не си мечтае за болка, безсилие, сълзи, ревност, тъга и сърце което се рони бавно като кората на дървото от което вятърът бавно събира листата от клоните му. Искаше ми се да не се бях влюбвала но хората изпитваме сладко удоволствие от това което ни причинява болка колкото и да роним сълзи че не искаме повече сами си го търсим. Затова всеки ден се събуждам с мисълта за неговата усмивка и за болката която ще ми причини днес за ръцете му които бавно ме галят и едновременно отблъскват за моята малка доза болка, но болка която ме прави щастлива независимо всичко...ахх тази усмивка на този разбивач на сърца ще помня цял живот в сънищата си и ще пазя белезите си по тялото и най-вече тези останали на сърцето и душата ми белязана вечно от него..моят разбивач на сърца 

       Живота ме  научи на търпение на мълчание, живота ме  научи, че няма „ друг начин” , че въпреки болката която ни разкъсва винаги има някой който да страда повече и когато знаем, че има и по съкрушени от нас ние намираме и малкото щастие което ни е останало и се радваме на него докато все още го имаме, защото след един миг, точно един миг е нужен на вселената за да ни отнеме и последната троха надежда последната капка щастие и ние пак трябва да намерим път за живот просто защото няма „друг начин”. Какво можем да направим освен да се борим ?  Оставим ли се на течението на реката не знаем къде ще ни отведе ... може да попаднем на водопад. Борбата е единствения път към спасението, към спокойствието и когато изминем този път вече ще можем спокойно да си отдъхнем. Вече ще сме подготвени за подобни битки, ще сме подготвени за същата тази болка, която се опита да ни повали и миналия път, но ето че живота ни поднася нов по-силен, по-тежък удар и следва пак тази постоянна борба и ако го няма гневът, заради който борбата продължава то значи е изчезнала и жаждата за живот, защото това е живота БИТКА. Битка в която не трябва да губиш и не можеш да загубиш просто защото... ...няма "друг начин"

По дяволите, отново ти повярвах.И сега отново съм сама.И отново се наливам с уиски и пуша цигарите ти, за да мога да те усетя, за да мога да те почувствам...защото си никотинът във вените ми...и не мога, просто не мога без теб.
Ти си единственият, който ме кара да се чувствам жива.С теб знам коя съм и знам какво искам.Чувствам се уверена и вярвам в себе си.Ти ме пращаш в облаците, ти си усмивката на устните ми, ти си смехът, ти си слънцето в моя живот...ти си моето щастие.Когато съм с теб не ме е страх от нищо, защото винаги ме спасяваш...защото винаги се грижиш за мен...защото ти си моята упора и знам, че ако съм на ръба ти ще си този, който ще ме хване.Защото си просто ти.
Любимото ми място на земята е в прегръдките ти.Всички луди неща, които казваше.Всички диви неща, които сме правили.Усмивките, които ми подаряваше всяка сутрин.Нежните целувки и топлите ти ръце.Начинът, по който ме гледаш.Начинът, по който ме докосваш.Малките романтични жестове, които означават много.Среднощните ни дълги разговори в кухнята, ядейки сладолед.Всичко.Всички прекрасни чувства, които ме караш да изпитвам.
Защо не можеше да продължи? Защо трябва да си причиняваме болка? Какво ни липсваше? Дадох ти всичко, от което се нуждаеш.Ти беше най-истинското нещо в живота ми и винаги ще бъдеш.Колкото и години да минават, колкото и далече да сме един от друг, ти ще бъдеш на сигурно в сърцето ми.Ще те чакам, защото искам само теб.Защо си тръгна? Защо остави това, което имахме? Сега това са просто спомени.Спомените за теб и мен и животът, който имахме.Приключение, свобода, щастие.
Първият път, когато си тръгна изплаках река от сълзи, а когато се върна бях жива отново.И така продължи да си играеш с мен.Отиваше си и се връщаше.И аз ти вярвах, а ти ме нараняваше.И аз не спрях да те обичам, а ти не спря да бягаш.Когато реших, че това трябва да спре ти пак се появи плачейки и казвайки, че съжаляваш за всичко, кълнеше се, че ме обичаш повече от всичко.Разбира се аз ти повярвах.Каква глупачка съм, нали!? И сега съм сама отново.Без теб отново.Побърквам се все повече.Когато отпивам от това уиски сякаш докосвам устните ти, а миризмата на цигари ме праща в прегръдките ти.За миг затварям очите си и съм с теб.Всичко е така както трябваше да бъде.Отварям очите си и не мога да спра сълзите.Стичат се бавно по лицето ми, горчиви са.Ти и аз.Сега сме само спомен.Не мога да повярвам, че нашата история няма да има щастлив край.
Знам, че е време да ти кажа сбогом, но това означава да погреба сърцето си, да разкъсам душата си и да бъда някоя друга - студена, безсърдечна кучка...но това не съм аз.Никога няма да бъда готова да ти кажа сбогом завинаги.Ще те
чакам.Върни се, преди да съм се удавила в уискито.

Изгарях.Всеки негов поглед ме изпепеляваше до костите на тялото ми.Мразех го.Мразех този негов безразличен поглед,мразех и изумрудено зелените му очи,които само с един поглед ме караха да забравя всичката болка,която ми бе причинил.И ето ме пак стоя на пода на стаята ми,лицето ми е подпухнало и обляно в сълзи,питайки се защо постъпи така с мене.А аз го обичах,толкова много го обичах.....Но той не беше способен да обича и може би никога не е бил,но аз бях толкова влюбена в него,че не можах да осъзная това по-рано.
  Той обича да играе една игра,която само страхливи мъже умеят.Той те караше да се влюбиш,да помислиш,че и той те обича и след това да си тръгне все едно нищо не е било,все едно всичко е било едно забавление.Преди време бих дала всичко за него,но сега чевствам само безразличие.Толкова пъти ме бе наранявал,че бях станала ледена като кралица.Никой не можеше да влезе в сърцето ми.Бях безсърдечна,наранявах тези които ме обича,заради глупака,който не успя.И най-лошото от всичко е ,че се превърнах в него,станах точно каквато моят сърцеразбивач....!!

Сълзи

 

Нощите се превърнаха в ужас. Тъкмо се бях отървала от безсънните сълзливи нощи и те пак се върнаха. Заспах обляна в сълзи. Лицето ми се зачерви от плач, главата ми пареше от болка, а възглавницата подгизна. Накрая заспах уморена от плач и мъка. Сутринта се събудих сред оставената купчинка използвани кърпички, които все още бяха мокри, а възглавницата беше влажна. Станах и се погледнах в огледалото – изглеждах подпухнала, очите ми бяха подути и под тях се бяха образували торбички. Винаги изглеждаш толкова зле след тежка нощ. Вкъщи не ми беше добре. Исках да изляза, но как ли щяха да ме гледат хората в този ми ужасен вид... Не им обръщах внимание, но приличах на наркоманка. Не исках да се показвам навън, но и тук не ми се стоеше. Домът ми не беше мястото, в което можех да срещна уют и топлина, а болка. В стаята ми всичко напомняше как снощи плаках и аз не знам защо. Трябваше да се махна от тук...

Излязох и сякаш не стъпвах по земята. Отново се върнах вкъщи и се отдадох на пълен релакс. Ако тук имаше плаж, щях да потопя тялото си в бурните вълни, но не за да умра, а просто да се успокоя. Сигурна съм, че колкото и да е студена водата, нищо нямаше да ме спре. Исках да изтрия всичко, което ми причиняваше болка и ми отнемаше съня нощем. Но нямаше море, имаше река, чиито води нямаше как да отмият мъката ми без да ми вземат живота. Исках уютното море. Аз го обичах...

Отново настъпи нощта. Изведнъж се изду силен вятър, чийто шум се чуваше дори при затворен прозорец. Клоните на високите дървета безсилни се бореха срещу него, борейки се за живота си. Винаги изпитвах нещо като страх, когато чувах толкова силно звука на вятъра. Тъмни облаци помрачиха още повече нощното небе. Съвсем скоро започна да вали. Капките дъжд се сипеха като сълзи от умора и мъка – толкова бавно и тягостно. После се превърнаха в силен плач, който още повече издаваше тъгата. Стана късно. Аз отново не спях. За пореден път не можех да затворя очите си. Непрекъснато се сещах за разговора с Хари, пред очите ми присъстваше неговото тяло с неговото изражение. Ако някой ни гледаше отстрани, би видял всичко друго между нас, но не и любов. Да, между нас нямаше и грам любов. Всичко беше обида, неизказани думи и много болка. Какво ли щеше да стане, ако си казвахме всичко и ако не бяхме премълчали за пореден път всичко онова, което продължаваше да ни събира? Да, ние непрекъснато се срещахме и се разделяхме въпреки обстоятелствата без да има чувства или някаква основателна причина. Сякаш съдбата беше решила никога да не се забравяме и вечно да ми напомня за него. А сигурно и на него му се налагаше да си спомни за мен... Какво ли си мислеше? Продължаваше да се държи все така студено, но в леденото му поведение откривах една топлина, която викаше моята душа. Не, това не е любовта, а нещо, което трябваше да изясним. Усещах, че имаше нещо между нас, което не ни даваше мира. В този момент изпитах страх. Очевидно, отново трябваше да бъдем заедно, но вече рискувах твърде много – най – ценното си – Адриан. Представете си колко ужасно е това – да загубя момчето, което обичам и което дава толкова много за мен, за да се хвана на въдицата на Хари, който за толкова дълго време ми доказа, че може само да ме наранява!

Аз предчувствах, че един ден това ще се случи. Казах ви, колко много мои предчувствия са станали реалност. Нормално е... Не всичко идва даром. Аз искам да отмъстя, но цената ще е твърде солена. Обещах си... Обещах си, че няма да жертвам Адриан! Господи, как искам да видя Хари и всичко да стане ясно веднъж завинаги! Да се видим за последно и повече никога да не се погледнем. Това искам! Не му искам любовта! Искам да страда, но не и да ми отнема най – ценното! Затова не помислих, признавам. Цената не е по моите сили, но вече е късно да се откажа. Войната започна... И това бе само началото... Този път аз съм виновна. Аз ще съм си виновна и ако загубя Адриан, защото не се научих да се контролирам и да оставя миналото си настрана. Нещо ме теглеше към Хари и аз бях като хипнотизирана. Страхувах се... Да, глупачка съм и то голяма, но какво да направя?! Не можех да оставя многобройните безсънни нощи и изплаканите си сълзи без обяснение, без извинения, без разговор. И всичко това заради една любов... Аз толкова исках да бъда обичана, разбирана, закриляна... Не го получих от Хари, а от Адриан... Сега болеше още по – силно сякаш ножът се заби още по – дълбоко буквално в сърцето ми. Виждах го как кърви и от очите ми се стичаха сълзи от вина и че вече съм загубила. Господ ме гледаше отгоре и пак ми доказа колко глупаво действам. Не бях зрялото пораснало момиче, а малкото наивно дете. Не бях жена, а дете, което толкова много беше объркано. Ох, защо...? Накрая разумът в мен надделя. Реших да го отдалеча от себе си. Наложих си да забравя за въпросите без отговор и да продължа по план без да се налага да губя каквото и да било. Този, който ще губи, е той! J

 

История - "Истински щастлива" част 3-та
(авторска)
линк към -
1-ва част:
2-ра част:

След празника по случай 15.09 Еми тръгна към къщата на гаджето си. След като стигна позвъня на вратата. Той й отвори и с топла усмивка.
- Хей,много ми липсваше!
- И ти на мен!- каза Еми и го целуна.
- Защо ме отбягваше така в училището.
- Спокойно.Един път да не дам да ме целунеш.Глупчо.
- Искаш ли да излезем да се поразходим из града?
- Да.-каза тя.
Те тръгнаха към центъра на града.По пътя двамата срещнаха съседа на Еми.Той я погледна и й каза:
- Здравей,аз съм новият съсед.Казвам се Дани.
- Здравей,аз съм Еми.Много ми е приятно.
- Ще се видим довечера.
Еми се усмихна на Дани.След това Робърд започна да се изнервя.
- Какъв е този?И как така ще се видите довечера?
- Спокойно.Не избухвай така.Каза,че ще се видим довечера,защото той е мой съсед и неговата стая е точно срещу моята.Така ще се видим.Много си ревнив.-каза Еми,а след това целуна Робърд.
- Ревнувам,защото ти си толкова красива.Всеки иска да е на мое място в момента.
Мина се 1 час.След това тя каза:
- Аз трябва да си тръгвам.
- Защо не останеш тази вечер у нас.
- Не мога.Съжалявам!
- Защо?За да се видиш със съседа,ли?-каза изнервено Робърд.
- Не е заради него.Спри с това.Прекаляваш.Никакво доверие ли ми нямаш?
- Ще те изпратя.-каза Робърд,но продължи с бесния тон.
През това време Дани беше на терасата и чакаше Еми да се прибере. След това я видя.Както винаги беше с Робърд.Той я изпрати до вратата на къщата й,а след това я целуна за чао.След това Еми се прибра.Майка й веднага я попита:
- Кое беше това момче?
- Не те интересува!-каза грубо Еми.
Говореше така,защото още беше ядосана от случката по-рано.Та тя толкова обичаше Робърд,но ужасно много мразеше той да бъде ревнив.След това се качи горе и светна тока в стаята си.Пред прозореца вече я чакаше Дани. Еми се усмихна.Беше щастлива,че имаше приятел на който му пукаше за нея.Е също и Робърд,но той й беше гадже,а не приятел.След това тя излезна на терасата и извика Дани.Той беше толкова изненадан,че иска да говори с него.След това той й каза:
- Извинявай,ако аз съм причината да се скарате с Робърд.
- Няма проблеми.Той просто е много ревнив.Ще му мине скоро.
Те си нямаха никаква представа,че през това време ги слушаше Робърд. Той се беше скрил в едни храсти близо до къщите им и слушаше разговора. Сега беше още по-ядосан.След това си тръгна. Не му се слушаше още от разговора им.Дълго време Дани и Еми си говореха.След това тя каза:
- Аз трябва да си лягам.До утре.
- До утре.-каза Дани.
Следва продължение ...
Ако историята ви харесва - харесвайте или коментирайте.

" - Защо пушиш толкова бързо? - попитах.
Тя се усмихна с цяло задоволство и каза:
- Вие пушите, за да се насладите. А аз пуша, за да умра."

- Къде си, Аляска? Джон Грийн