Социалната мрежа на България
Блог
|
|
Трябваше да се срещна с приятелките ми в 21:00 часа в бар "Лолита".Когато погледнах часовника си видях, че е 20:45.Отново закъснявах и реших, че ще си повикам такси.В 21:02 бях в бара.Видях, че приятелките ми са седнали на нашата маса.Помахаха ми и аз им се усмихнах.Докато вървях към тях усетих тази до болка позната миризма.Погледнах към бара и...очите ни се срещнаха.Той ме гледаше и сякаш погледът му говореше "Ето я онази малката, която е глупаво влюбена в мен".Замръзнах.Пред очите ми като на flashback се появи онзи ден, 15 юни, когато го видях за последно и когато му се хвърлих на врата и му прошепнах "Ще ми липсваш".Онези пет минутки, когато бях в прегръдките му и когато остави миризмата на парфюма си по любимата ми лилава рокля.Когато се върнах в настоящето, той допиваше това, което му беше в чашата и каза нещо на бармана.Той се пресегна към бутилката с уиски Джак Даниелс и му наля.Продължих напред към масата, на която бяха приятелките ми.Веднага щом седнах дойде сервитьор и сложи на масата чаша с уски и лед.
"Но аз не съм поръчвала" казах с дрезгав глас.
"Господинът с бялата риза и сините дънки на бара го поръча за вас" отговори учитво сервитьорът.
Приятелките ми го погледнаха с любопитство и ме попитаха кой е той и защо до сега не съм им говорила за него.Казах им, че не е толкова специален, че да говоря за него и се засмяхме.А отвътре ми идеше да заплача.Изпих уискито на екс и се обърнах към него.Той се усмихна и запали цигара.Бях толкова объркана.Не знаех на кой свят се намирам, чудех се дали сънувам.Бях много щастлива, че го виждам, но всъщото време нещо отвътре ме раздираше.Някаква остра болка режеше с нож сърцето ми.
Цяла вечер ме гледаше.Погледът му ме пронизваше.Бях пристрастена към него.А той беше пристрастен към уискито.Знаеше, че ме прави слаба и се страхувах, че ще се възползва от това.Страхувах се и че няма да му откажа.
Стана 23:00 часа и реших, че вече е време да се прибирам...колкото и да не исках.Болеше повече, когато е толкова близо, а не мога да го докосна, прегърна или целуна.Когато тъкмо станах отново дойде онзи сервитьор от по-рано.
"Господинът ви кани да отидете при него на бара" каза момчето
"А защо господинът не дойде сам да ме покани, а цяла вечер разкарва вас" отговорих леко нервно и ядосано
"Цяла вечер ви следи с очи и не спря да ми повтаря колко хубави очи имате.Моля ви, не му отказвайте" каза сервитьорът
При тези думи сърцето ми започна да тупти толкова бързо.Имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.Очите ми се напълниха със сълзи.Тръгнах към него бавно и плахо.Той стана от стола и загаси цигарата си в пепелника.Застанах до него и го погледнах в очите.Главата ми щеше да се пръсне.Чувах толкова много гласове, чувах как собствения ми глас крещи името му.И тогава той проговори и всичк гласове затихнаха.
"Не се страхувай.Няма да те нараня" каза той.
"А аз от къде да съм сигурна?" отговорих му.
"Не може да си сигурна.Просто трябва да си вярваме" прошепна той.
"Аз просто..." не можах да се изкажа, защото сложи пръст на устните ми.
"Не говори.Очите ти ми казаха всичко." каза той на ухото ми и ме прегърна.
Започнахм да танцуваме.В бара звучеше Bed of roses на Bon Jovi.Не бих казала, че и тази песен бе съвпадение.Мъжът, в когото съм влюбена, любимата ми група и любимия ми бар.Каква чудесна комбинация.Бях го прегърнала толкова силно.Тогава той ме погледна в очите, погали ме и...и ме целуна.Усетих устните му върху моите.Меки и топли.
...И тогава се събудих обляна в пот в 3 през ноща.Станах от леглото, за да се наплискам с вода.Осъзнах болезнената истина.Това беше просто сън.Излязах на терасата, запалих цигара и се загледах в мрака.
Мисля, че искам да се върна в миналото.
Сещате се – онези пъти, когато си се смял толкова, че не можеш да си поемеш въздух или, когато бях с него.
Искам да се върна и да имам втори шанс да повторя всичко. Но съм сигурна, че той не иска.
Онзи куп от спомени.
Мисля, че част от мен просто знаеше, че няма да стане. Това не е точно, което той каза или каквото мислеше, а това лудо чувство, което сякаш ми казваше, че няма да почувствам същото. Или дали трябваше.
Знаех, че е твърде грешно да възприема всичко толкова бързо, но защо не можах.
Може би той знаеше това още когато ме видя.
Май просто останах без онези крила, с които летях във въздуха.
Мисля, че най-лошата част от това да загубя него, беше, когато загубих себе си.
Не знам как да
започна и какво трябва да кажа... Цял живот някакви хора идваха в живота ми
ненадейно и си отиваха още по-неочаквано с парченца от сърцето, мечтите и
надеждата ми.
Опустошиха
всичко...
Истината е, че колкото и да се стараех те не ме виждаха... не ме разбираха,
не поискаха да се борят за мен... Говореха ми това , което исках да чуя,
обещаваха ми неща, които не спазваха...
А аз винаги глупаво
ги защитавах дори пред себе си, когато ме раняваха, разочароваха и предаваха...
Грижех се за всички останали и в цялата бъркотия съвсем забравих за себе си, за
моето щастие, докато в един момент се оказах друг човек. Някой покрай когото
време бавно и незабелязано отминаваше, вече нямаше усмивки, нямаше какво да ме
зарадва. И макар да бях заобиколена от хора, бях сама... вълк единак. На
моменти ми тежеше, в други си казвах, че може би така е по-добре. По-добре е да
си сам, отколкото с грешния човек. Залъгвах
се, налагах си да не мисля...Казвах си, че трябва да издържа, че е по-добре да
побеснея, отколкото да страдам... Но имаше някои нощи, които едвам изтърпявах,
когато мислите и спомените нахълтваха непоканени. Изморена съм от всичко,
безсилна... Не ме обичаха. Обичаха само представата за мен, утехата, която ще
им дам. Не искаха да ме имат, искаха само да ме търсят. И с всеки нов мъж,
получавах нови имена... сравняваха ме с други големи любови и все нещо ми
липсваше, за да бъда тях. Загубих вяра в
любовта... Да, може би я има, но не и за мен... Виждах как други влюбени се
държат за ръка, как се гледат, как се търсят устните им, представях си какво ли
си говорят ... И се питах защо съм наказана така... какво толкова сторих, какво
не направих и не казах, къде бъркам... Отговора на всичките ми въпроси ми беше
вече ясен – Просто не съм ТЯ... Не мога да съм специална, твоето момиче, онова
от което се нуждаеш...
На сила трябва да
се усмихвам, да се преструвам, че държа всичко под контрол, може да успея да ги
убедя, а после и себе си... Питам се до кога ще издържа да плача скришно късно
през нощта, да се страхувам и да няма на кой да споделя през какво минавам... Коя съм ? От какво се нуждая, за да се
спася... И когато съм на крачка да се изгубя съвсем в тъмнината идваш ти!
Ти си чудото от
което се нуждая... За което се молих, толкова дълго време... но няма да е чудо
ако и ти също не ме познаеш... Ето ме, тук съм за теб, за да ме обичаш, за да
ме пожелаеш... не ме сравнявай с
други... Научи се да четеш в очите ми и погледни колко много значиш за мен.
Само ако знаеше
как всяка нощ преди да заспя поглеждам някоя наша снимка, колко щастливи
изглеждаме... поглеждам я, но само за секунда, не смея дори и за миг да си
помисля колко много ми липсваш... за всичко, което сме изживели. Само ако
знаеше как цял ден съм тръпнела в очакването да те видя, дори само за малко,
дори само за да помълчим седнали един до друг. Ако знаеше, че все още имам
глупавия навик като видя падаща звезда, да си пожелавам да съм отново твоя.. че
в усмивката ти има нещо вълшебно, което ме завладява изцяло... Само ако знаеше, че когато
ме целуваш си отварям очите, защото искам да те гледам, колко си красив... Само
ако знаеше как съм стояла по цяла нощ будна, как съм писала смс-и до теб и съм
ги триела... Колко много сълзи съм скрила в нощта, за да не те разочаровам, за
да не те нараня, за да не ме видиш слаба... Само ако знаеше, че пазя всяка една
мила дума която си ми казал в сърцето си, а там не допускам никой освен теб...Само
ако знаеше колко пъти опитвах, борех се за теб, унижих се до последно... но ти не
видя това, никога не ме допусна и това ме изморяваше все повече и повече...
Само ако беше опитал щях да намеря сили да се боря, да се боря и за двама ни.
Само ако знаеше колко пъти се питах къде сгреших, какво не направих...защо не
успях да бъда специална за теб, измъчвах се, намразих себе си за това, че не
бях достатъчно добра. И знаеш ли от кое боли най-много... ти виждаше, че
страдам, но не ме спря... остави ме да се влюбя в теб, да те имам, за да ми
кажеш после, че обичаш друга... А тя с какво е по-добра, с какво те заслужи...
не знам. Но ако тя е това което искаш, това което те прави щастлив, то аз не
съм ти нужна. Помни, че винаги ще има място за теб в сърцето ми. Пази се.
Обичам те.
През цялото това време вярвах, че ме обичаш, както аз, но разбрах. Заблуждавала съм себе си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Всеки ден поемах от отровната ти любов и нито за момент не се отказах от мечтата си да бъда с теб. Поемах ударите ден след ден в името на любовта. Исках да съм щастлива с теб, надявах се, че ти искаш същото. Но един ден разбрах, че тази отрова, тази болка е била просто за да ме нараниш, както аз нараних теб с онези ужасни думи, които изрекох преди, когато не бях на себе си, заради лъжите ти. Връщаш си всичко сега, когато цената е много по-висока, болката, сълзите всичко е в повече. Седя замислена и истината е...чувствам се някак предадена, сърцето ми е предадено. Вярваше ти, а ти заби нож в него. Въпреки това аз ще продължа да понасям ударите ти, мили мой. Знаеш ли защо? Защото човек трябва да бъде достатъчно силен, за да понесе последствията от грешките си. За това просто ще се изправя срещу теб и ще чакам поредния ти удар, но когато го направиш, аз няма да почувствам нищо.
"Убедила съм се, че когато веднъж свържеш аромат със спомен, той остава в теб завинаги!"- Блейк Лайвли
Аромати... Намирам се в стая, празна стая. Четири голи сиви стени ме заобикалят, но противно на всякакви очаквания знам, че не съм сама. Долавям аромат. Силен мъжки парфюм. Оглеждам се, но си оставам сама. По дяволите, знам, че си там! Но кой си ти? Толкова познат и толкова далечен. Странно неузнаваем аромат на мистериозен мъж. Мой мъж. Любовник... Спомням си. Картината започва да изкристализира в съзнанието ми, но образът все още е замъглен. Познавам те. Познавам върховете на пръстите ти, спускащи се по всеки милиметър от кожата ми, устните ти, впити в моите, оформящи страстна пареща целувка, и очите също. Виждам ги, кафявите ти очи- най-топлото нещо на този свят. Вдишвам аромата ти. И него познавам. Бих те разпознала по него навсякъде дори и след сто години. Как можех да не се досетя по-рано! Ето, споменът се прояснява, както и образът ти. Лицето, ръцете, очите и устните, косата. Виждам те. Знам кой си. Наричам те Любов!
Видях сълзи в очите ти. Сълзи мъжки, ценни. Сълзи чисти, някак по детски. Сълзи, за които виновница бях аз. Все си мислех, че теб не бих могла да разплача, както съм карала други да леят сълзи по мен, но явно съм била в грешка. И това се случи. Видях блясъка на болката, която ти коствам, отразен в кафявите ти очи. И ме заболя... Защото, който и мъж да съм искала да нараня, правила съм го, но никога не съм целяла да раня единствения мъж, който ме е карал да се чувствам наистина желана и сигурна. Какво ти сторих? Нима болката от живота, споделян с една като мен, започва да ти тежи твърде много? Така е, няма как да си с човек като мен и да го пуснеш в душата си, без да позволиш на мрака, който го обгръща, да влезе заедно с него. И колкото и да се опитваше да ме поправиш, макар и за мое добро, това никога няма да съумееш да сториш, защото аз съм си аз. Мракът е пропит в мен и дори да ме правиш щастлива, да ми подаваш целия свят на сребърен поднос и да ме караш да те обичам все повече с всеки изминал ден, дори това няма да го прогони от душата ми.
Връзката ни те ранява. Ранява те фактът, че ти даваш, а аз взимам, попивам всичко като една гъба, жадна не за вода, а за внимание и обич. И оставаш празен, малко по малко, защото взимаш от мен много по-малко в сравнение с това, което си ми дал. И това не е честно, разбирам го. Но съм егоист и ти го знаеш. Не мога просто да те пусна, не мога да си представя какво бих правила без теб. Не и сега, не и в този момент. Така че прости ми, любов, но сама няма да те отхвърля. Когато ти решиш, върви си, няма да посмея и да те спра, защото изборът ще бъде само твой, а аз ще гледам мълчаливо как ми обръщаш гръб, успокоявайки се с мисълта, че щом ме напускаш, това решение ще те направи по-щастлив от преди.
Каква ирония само, аз- безстрашната, все пак се страхувам от това да остана без теб...
Замислял ли си се някога дали, ако един човек не познава цялата ти същност, а само част от нея, може наистина да те обича? Според мен това е абсолютно възможно. Ще ме попиташ защо мисля така. Много е просто, драги читателю. Ако позволиш на някой да те опознае отчасти и той се влюби в представата за теб, която си изградил в ума му, това пак е любов, при това истинска. Ако някой познава само половината от теб не защото сте се запознали преди седмица или две, а по-скоро, защото ти си му позволил да опознае само едно парченце от душата ти, което не се стараеш да прикриеш, този човек въпреки всичко може да те обича. Вярно е, той не обича цялата ти същност, както повелява законът за любовта, но обича това, което смята, че е тя, обича всяка част от характера и темперамента ти, които си му показал. Закон за любовта... Как можах да напиша подобна глупост. Самата аз знам, че любовта се противопоставя на всякакви логически закони. Как може да има закон за нещо, което не подлежи за узаконяване?! Както и да е, направих леко отклонение от темата.
Обяснявах как някой може да обича само част от теб, мислейки, че това си ти. И как няма да го мисли, като това е всичко, което си му показал. Вярата в един твой въображаем образ може да поддържа жива тръпката в гърдите на човека отсреща. Ти създаваш човек изграден от половин личност, но този факт го знаеш само самият ти. Човекът отсреща знае само че те обича. За него нищо не би променило това, защото те познава "достатъчно", за да знае, че ти си онова, което е търсел толкова дълго. И все пак това е истинска любов.
Може да звучи странно, но все пак ти си това, което показваш пред останалите. Ти си човека, като който се представяш пред другите. Не оставай с грешно впечатление, драги читателю. Не говоря за лицемерие или лъжовност. По-скоро говоря за тъмната страна, която избягваме да демонстрираме пред 90% от обкръжението си, за онази част от нас, която не показваме, за да не ни приемат за слаби, онова парченце от душата си, което не разголваме, за да не ни наранят. За това говоря. А когато не запознаем другите с нея, все едно не сме ги запознали с половината от същността си. Все едно им подаряваме книга с 10 откъснати листа. Но въпреки че те не могат да видят част от историята, пак могат да я харесат, да я обикнат дори. Така че смея да твърдя, че такава любов може да има и тя е истинска сама по себе си, при това го твърдя, защото съм я срещала.
Да, драги читателю, той ме обича. Обича това, което съм му показвала. Обича това, което сам познава, вярвайки, че това съм самата аз, без да подозира, че не е виждал и половината от мен. Той обича този мой образ, който сам е сътворил в главата си. Обича ме такава, каквато мисли, че съм... Но все пак ме обича, надявайки се да откликна на чувствата му. Той ме познава като жизнерадостно дете, малка жена, усмихната, понякога леко ядосана, но не знае, че имам много по-различна и тъмна същност. Не подозира как мога да стъпча някого като малка хлебарка под крака си на "жизнерадостно момиченце". Може би това, че не познава тази ми половина, го кара да ме обича. Не знам. Не искам и да разбирам, защото аз определено не заслужавам вниманието му просто защото всяка частица от мен, независимо дали е от частта, която познава или не, всъщност обича друг.
Болката поглъща хората ,и те свикват с нея.Поглъща ги до такава степен ,че в един момент сякаш става част от тях и те просто се примиряват с това.Примиряват се и спират да мислят ,че заслужават щастие.
Точно в този миг ние губим себе си...точно както аз някога се изгубих. И се питам веднъж загубим ли своето аз ,веднъж пречупят ли ни ,веднъж предадат ли доверието ни ,има ли връщане назад?! Можех ли да погледна някого със същите очи както някога гледах него?!Можех ли отново да обичам безрезервно без никакви задръжки,без страхове...Можех ли отново да се отдам изцяло на някого?!Можех ли отново да повярвам в любовта?!
мина се година откакто всичко свърши. Все още си спомням първата ни целувка, първия допир на телата ни, спомням си как преди година хващаше ръката ми и казваше, че съм твоето момиче. А ти помниш ли? Помниш ли нашата песен? Нашето място? Първата ни целувка на онази пейка? Е дори и да не помниш аз никога няма да забравя, няма да забравя онова чувство в корема когато си близо до мен. Спомням си как ме гледаше в очите и ми казваше, че съм най-красивото момиче на света. Никой не може да запълни онова мъничко местенце в сърцето ми което запълваше ти. Липсва ми всичко това което имах преди година. Ти как си мили? Как върви при теб? Искам да ти се обадя, да чуя гласа ти, но не мога. Дори не ми достига смелост да ти изпратя и писмото. Не знаеш какво преживях, нямаш си и идея какво ми е без теб. Не знаеш колко ме нарани.. но знаеш ли? Пожелавам ти един ден да имаш дъщеря и да постъпят с нея, както ти направи с мен. Захвърли ме като един боклук. Бях съсипана, чувствах се празна. Имах чувството, че нямам нищо. Мразех се затова, че те обичах. Дни наред плачех, не излизах, бях се затворила в стаята си все едно бях мъртва. Беше ужасно. Но ето ме! По-силна от всякога, познаваща вече омразата. Все още има дълбока рана, но зараства. Радвам се, че те опознах. Ти ми показа какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Благодаря ти!
P.S.Обичам те!
Търсене по таг
|
|
