Блог

 Разхождаща се в тъмната  есенна вечер ,гледаща луната , разбирам какво значи да видиш красотата и в най-малкото, и мрачно нещо... Да се радваш на сенките образувани от уличната лампа , огряваща  голите клони на дърветата. За някои е зловещо , но за мен е  просто наслада, която ме връща в детските ми години . Мислейки за безгрижните игри  докато луната загрее и осветява цялата земя, оставяйки загадка и въображение за  тъмните и не огряти места , ...колко  забавно е било детството ми . Сега  тези думи  по скоро биха се казали чрез ирония или сърказъм за живота , колко е мрачен и загатнат за всеки , но   защо дори и като порастнем не продължаваме да играем .. тогава отново ще е по -забавно  да се оставиш на въображението нали ... ?Но  все пак важното е да виждаме красота и светлина във всяка тъмна и мрачна страна на  хора, и сянки от уличните лампи !.!

А аз всъщност не съм експерт, но правя опити да се опитам поне, да разбера този сложен живот!
Забелязала съм,че винаги когато си казваме ''Страх ме е да не го загубя,да не страдам отново, да не остана самотна'' и да го повтаряме всеки божи ден. Е един ден то просто се случва,защото ние го предизвикваме! Променя ни се и мисленето и действията! С една дума ПСИХИКАТА! Ако искаме нещо силно и сме насочили мисълта си към него,и винаги мислим положително,то ще се случи.Когато си казваш ''Аз вярвам'' ''Аз знам'' и насочиш мисълта си към това нещо се случва.Опитайте и ще видите ефекта! Доста пъти съм мислила и положително и отрицателно и ето..не го разбирам,чак сега,но точно сега го осъзнавам!

       Отново се събуждам. Сънена, но щастлива. Вече те няма в живота ми. Няма те и няма и да те допусна пак в него... ти само го рушиш.  Рушиш така както торнадото отнася покривите на къщите в до сега подреденото градче. Рушиш така както земетресението поглъща безброй надежди и мечти, така както огънят гори бъдещето на невинни хора. Всичко това се случваше в сърцето ми. Там вече беше пусто. Никой не би се заселил там, никой не би отишъл да живее в пустиня, пустиня каквато беше сърцето ми след теб.
       Събудих се. Всичко беше нормално, едноцветно, но аз бях свикнала да живея така. Погледнах си телефона както правех всяка сутрин и тогава сърцето ми спря.... Мина доста време докато дишането и пулса ми се нормализираха и накрая събрах смелост и отворих съобщението. Не исках да го чета и не можех, защото очите ми преливаха от сълзи. Беше ми пратил поздрав. Отворих песента....Беше от ония сълзливи песни, които целят да те разплачат.
       И ето че точно когато в пустинното ми сърце беше пробило цвете ти дойде и го изтръгна.

И просто ей така. Тя изчезва за седмици, но когато се върнe, се преструва, ченикога не  е изчезвала ..Щом се прибереше при мен  се държеше нормално,но винаги се питах дали аз бях причината за нейното завръщане .. И просто ей така, аз разбирам, че е трудно да се опитоми една жена, особено ако тя вече e опитоменa.

 В еволюцията на целия свят едно същество се отделя от останалите- хомо сапиенс.

Интересното в това животно е че то не се развива така, както останалите живи създания на планетата Земя, а има своя собствена еволюция, която ние я наричаме прогрес. Много ми е интересно обаче дали наистина това е развитие нагоре или по- скоро пропадане. Най- малкото чрез нашите велики изобретения ние притискаме останалите  обитатели на този свят и унищожаваме природата.

  Но това е изтъркана тема. Нека се съсредоточа конкретно към индивида.

 Приоритетът на човека (по- скоро на повечено от нас) е да просперира в професията си, да натрупа състояние и вероятно да се ожени и да продължи своето поколение. С едно изречение аз представих целия живот на хората на тази планета. Сега, няма да коментирам какво се случва след като умрем, тъй като тази тема е твърде абстрактна. Но тук изниква друг въпрос- какво иска човекът за себе си като изключим гореспоменатите изисквания?

 Всеки индивед има мечти. Някои от тях са дори леко фантастични. Но пък няма човек, който когато легне в леглото си, да не си представя неща, които дълбоко в себе си желае. Малките деца си представят как Дядо Коледа ще им донесе така искания Трансформър или новата кукла Барби. Тийнейджърите пък си представят момчето или момичето, което харесват. За възрастните хора не съм много сигурна, но може би сънуват свят без данъци, такси, неплатени застраховки или ипотеки, нова кола, къща, компютър или дори една малко детенце. Няма човек буз без душа, жадна за удоволствия. Но когато се събудим ние отново сме в реалността, пропита от трудности, грешки, болка, мъка, загуба. И отново и отново ние се сблъскваме със своите демони и се борим да достигнем недостижимото- пълното щастие.

 Но какво пък? Нали това е животът? Хайде сега да се ориентираме към една по- философска тема. Хората се предполага, че са социално животно. Те не живеят сами, а в групи, наречени семейства. Повечето от нас създават приятелства с членове на други семейства. Приятелството се очаква да бъде една връзка между двама или повече индивиди, която да прави живота по- лесен или поне по- весел. Приятелите си помагат, подкрепят, прощават и защитават. Хахаха, или поне се очаква да правят това. Но всъщност във времето, в което живеем, тоз идеал някакси не съществува. Отдавна е изгубето онова чувство са чест, дълг и отговорност. Днес хората обръщат гръб на своите ``приятели`` толкова лесно и без чувство на вина. Ние се предаваме и нараняваме, а след това забравяме. Думата приятел сега е свързана с това двама души да се съберат по чашка ракия, да се посмеят и да се разделят. Естествено това не звучи толкова зле, но никой не си признава, че това го прави единствено по егоистични подбуди. Той не се събира с приятели за нещо повече, отколкото да позанимава самия себе си. Нека бъдемчестни един с друг. Защо наистина излизаме, за да се съберем? Наистина ли звъним на онзи познат, който не сме го виждали от години, защото ни липсва или просто не знаем какво да правим днес, разгледали сме телефонния указател на джиесема и сме видяли това име. Всъщност на хората не им пука за никого, освен за себе си.  Душата ни се е смалила до такъв размер, че ние сме забравили да я храним и тя едва живее в нас и леко потрепва в опит да ни накара да си спомним за нея. Докато ти, човеко, четеш това, си казваш: Това не се отнася за мен!``, запитай се кога за последен път си плакал за някой друг освен за себе си? Кога си се усмихнал на напълно непознат, просто защото искаш да споделиш доброто си настроетие с другиго? Кога си дал късче хляб на кльощавото улично куче, свило се в някоя канавка?

Ние, великите господари на света, сме едни празни обвивки, които не помнят какво е наистина да живееш. Съществуваме по инерция , която ни дърпа напред, но не и нагоре. Някой ще каже: Ами любовта? Нима не се обичаме?``  Ооооо, обичаме се, но отново по чисто егоистичен начин. Нашето поколение е забравило, че когато нещо се счупи, то се поправя, а не се хвърля.

 Днес младите хора се ``влюбват``, преминават заедно през прекрасни моменти, а когато си омръзнат ( а това се случва почти винаги) те се разделят и се забравят. Нима греша? Хайде, читателю, замисли се са някоя твоя ``любов``. Може да е от вчера или от преди години, но да е минала. Сега потърси онези чувства, които си изпитвал тогава. Спомняш ли си? А усещаш ли ги? Усещаш ли онова топло гъделичкане, което преди чувстваше, когато го/я погледнеше в лицете и онези очи, които те гледаха с любов и копнеж. Спомняш ли си ръцете, които те обгръщаха и те притискаха, сякаш се страхуваха, че ще избягаш? Спомняш ли си, читателю, как си мислеше колко си щастлив, колко я/го обичаш? Спомняш си значи...А чувстваш ли ги отново? Не? Нормално. Това е защото си се заблуждавал.  Истинските чувства никога не умират. Обичта към майката е истинска любов. Но не и това, което си мислил, че чувстваш с онази твоя така наречена любов!

 И така всеки ден осъзнавам, че такова нещо като истинско приятелство или истинска любов е също толкова реално, колкото чудовището под леглата на малките деца- вярваш, че е там, но всъщност го няма. Твърде скептично ли звучи? Може би. Може би аз греша и просто не съм открила истински приятел и реална любов. Но сега за мен те не съществуват. Засега аз съм сама на този свят и чакам да дойде онова, което си представям преди да заспя.

Ти си една причина да съм жива.Точно ти си, и още много да не съм щастлива.Виж ме на себе си отдавна не приличам ... Задръж си лъжите, аз се наситих!От време на време да ме обичаш. Така удобна бях нали?

Не разбираш нали? Не разбираш колко те ценя и как се тревожа за теб!? Не виждаш колко съм влюбена и как мога да правя всичко за теб!? Не виждаш начина, по който те гледам!? Не разбираш, че искам да прекарам цялото си свободно време с теб!? И явно никога няма да разбереш.. Защо ли? Може би не изпитваш същите чувства? Може би съм ти безразлична?
A беше ли нужна тази игра? Трябваше ли? Трябваше ли да ме нараниш по най-жестокия начин?
Хах..просто съм глупава.. Признавам..защото ти повярвах.. Помислих, че имаш сърце и че може да ме обичаш.. Глупава съм, защото прощавах всяка твоя грешка.. А ти  просто свикна и не осъзна, че така ме нараняваш..
Помниш ли обещанията си? Каза, че ще се върнеш и аз чаках..чаках, но ти така и не дойде.. Веднъж докато те чаках видях едно момче с една роза.. Явно чакаше приятелката си.. Знаеш ли? В него видях себе си.. И той гледаше с несигурност към мен и постоянно се оглеждаше за нея.. За негово щастие тя дойде.. А ти? Къде си? Кога ще идваш? А дали въобще ще идваш?
Ах тези въпроси..без отговори..

Разкрита пред тях

 

И сякаш в онази злополучна вечер осъзнах едно – страницата Хари трябваше да бъде затворена, скъсана и изхвърлена, защото тя просто развали всичко. Няколко вечери след разговора ни аз отново исках да го дръпна към себе си. Скроих си план и си направих сценарий така, че всичко да изглежда неволна случка на съдбата – разбира се, в Интернет, за да е по – прикрито. Аз усещах, че той имаше нещо да ми каже, знаех го, чувах го в мислите си как ме вика, но защо се обърнах... Отначало той подходи сякаш искаше добро, не желаеше да има само лоши спомени помежду ни и явно аз пак развалих всичко. Да, не помислих добре над подхода си, над думите си. Действах сякаш беше на живот и на смърт и сбърках. Рискувах страшно много – внезапно осъзнах какво би се случило, ако Адриан разбере. Любопитството ми беше огромно. С Хари започнахме зловеща игра на нерви, в които бяхме най – добрите. Нищо не се беше променило. Нито пък той. Тъкмо си помислих, че е настроен добре към мен, исках да види онази история, която пишех, да съм сигурна, че наистина я чете. И аз развалих всичко, защото не си научих проклетото място – далеч от него! Изведнъж той започна да се държи с мен студено, както винаги е било. Все едно ме мразеше. Точно тогава разбрах къде греша, но беше твърде късно, за да поправя стореното. Накрая просто се отказах. Нямаше смисъл да се сблъсквам отново и отново с несериозността му, с това, че все още не е пораснал, че не е готов да постъпи като мъж и да ми се извини за всичко, което волно или не ми е причинил. Този път аз сложих края и сама се оттеглих. Омръзна ми от неговите игрички, с които ме оплиташе в мрежите си. Низките му номерца ми дойдоха до гуша. На всичкото отгоре рискувах Адриан.

Не ми се говори вече за Хари. Ще кажете защо не споменавам една моя приятелка, нали? Ами просто такава нямам. Нямам най – добра приятелка. Въобразявах си, че имам, но всички те ме предадоха и то доста изкусно. Дори и последната ми надежда най – накрая да си намеря момиче, което ще ми е като сестра – тя просто се оказа поредната предателка, която беше до мен, когато имаше проблеми или след 100 мои съобщения, в които ѝ разказвах колко ми е зле. Нямах си никого освен Адриан. Но той нямаше как да играе ролята и на най – добрата ми приятелка. Всяко момиче има нужда от приятелка, на която може да довери по – специфични неща. Аз или нямах нужда от такава приятелка, или аз не бях такава приятелка. Винаги съм давала всичко за приятелите си – нали знаете, човек дава това, което иска да получи. И никога не получавах това, което исках. Може би след дълги изстрадали отчаяни опити за приятелство най – накрая животът щеше да се смили над мен и да направи нещо като с Адриан – да ми го даде неочаквано. И с това свикнах. Хората са неблагодарни. Дори семейството и онези, дето ги наричаме „приятели”. Всеки имаше някакви тъпи очаквания към мен, но аз предпочетох да живея сама и да бъда себе си, а не да търся хората, когато имам проблеми. Трудно е да си неразбран, но още по – трудно е да търсиш разбирателство в тези, които не искат да те разберат. Затова просто си казвам всичко – аз нямам какво да губя освен Адриан. Само той ми доказа, че може да ми бъде всичко и най-вече верен! Благодаря ти, Господи, че ме научи да бъда силна и да се изнервям – търпението е за глупаците! 

Здравей, драги читателю, не мога да опиша колко объркана съм. В мислите ми постоянно има толкова много неща. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Сякаш постоянно търся решения на проблемите си. Постоянно критикувам себе си за нещо, как трябва да бъде направено, как да бъде съвършено. Връщам се в миналото търся отговори, търся истини. Замислям се за бъдещето и...как всички имат планове за животите си, само аз стоя като малко, изгубено кученце на кръстопът и не знам накъде да поема, не знам накъде водят всички тези пътища. Сякаш не мога да открия себе си. Изгубена съм, някъде там, посред нищото. Връщам се в детството си и виждам колко щастлива бях тогава. Да, безгрижните дни, отминали в целодневни игри пред блока, смях, усмивки...колко лесен беше живота тогава. Сега живея тук, в един град, пълен с фалшиви хора, обсебени от парите и заслепени от алчност и егоизъм. Виждам сивотата в душите им. В двадесет и първи век, технологиите все повече влизат под кожата на човечеството. Хората стават все по-привързани към вещите и все по-малко към себеподобните си. Думи като "любов" и "човечност" губят стойността си.

Кажи ми, читателю...как да живея в този ад, когато душата ми крещи, мечтае за рая. Мечтае за един по-добър живот, по-добър свят, по-добри и истински хора. Ала това ще остане само един несбъднат блян за сърцето, което умира с всеки изминал ден.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ КАРТИНА НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИК МИРОСЛАВ ЙОТОВ ЩЕ СЕ ПРОДАВА НА ТЪРГ В БРЮКСЕЛ

МАСЛО НА ПЛАТНО С РАЗМЕРИ 100х100 см С ИМЕТО „SOUGS OF YHE MATTER” НА МИРОСЛАВ ЙОТОВ Е ПРЕДЛОЖЕНА ЗА ПРОДАЖБА В НАЙ-ГОЛЯМАТА КЪЩА НА НАДДАВАНЕ В БЕЛГИЯ – ХОТЕЛ ЗА ПРОДАЖБА HORTA, НАМИРАЩА СЕ НА СЛЕДНИЯ АДРЕС:

Avenue de Roodebеeck 70/74
1030 Bruxelles 
Белгия

Ще изложи картината преди продажбата за оглед от заинтересуваните бъдещи покупатели на следните дати:

Петър 13.11.2015 г. от 14:00 часа до 19:00 часа
Събота 14.11.2015 г. от 10:00 часа до 19:00 часа
Неделя 15.11.2015 г. от 10:00 часа до 19:00 часа

ВХОД БЕЗПЛАТЕН !

ТЪРГЪТ ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ ВЪВ ВТОРНИК 17.11.2015 Г. ОТ 19.30 ЧАСА В ХОТЕЛА HORTA

НОМЕРА НА КАРТИНАТА Е № 451

Виж тук

УВАЖАЕМИ ЦЕНИТЕЛИ НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ИЗКУСТВО, АКО ИМАТЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПРИТЕЖАВАТЕ ТАЗИ КАРТИНА МОЛЯ ЗАПОВЯДАЙТЕ ДА ВЗЕМЕТЕ УЧАСТИЕ НА ТОЗИ ЗНАМЕНАТЕЛЕН ТЪРГ.

ВХОД БЕЗПЛАТЕН !