Блог

Видях сълзи в очите ти. Сълзи мъжки, ценни. Сълзи чисти, някак по детски. Сълзи, за които виновница бях аз. 

Все си мислех, че теб не бих могла да разплача, както съм карала други да леят сълзи по мен, но явно съм била в грешка. И това се случи. Видях блясъка на болката, която ти коствам, отразен в кафявите ти очи. И ме заболя... Защото, който и мъж да съм искала да нараня, правила съм го, но никога не съм целяла да раня единствения мъж, който ме е карал да се чувствам наистина желана и сигурна. Какво ти сторих? Нима болката от живота, споделян с една като мен, започва да ти тежи твърде много? Така е, няма как да си с човек като мен и да го пуснеш в душата си, без да позволиш на мрака, който го обгръща, да влезе заедно с него. И колкото и да се опитваше да ме поправиш, макар и за мое добро, това никога няма да съумееш да сториш, защото аз съм си аз. Мракът е пропит в мен и дори да ме правиш щастлива, да ми подаваш целия свят на сребърен поднос и да ме караш да те обичам все повече с всеки изминал ден, дори това няма да го прогони от душата ми. 

Връзката ни те ранява. Ранява те фактът, че ти даваш, а аз взимам, попивам всичко като една гъба, жадна не за вода, а за внимание и обич. И оставаш празен, малко по малко, защото взимаш от мен много по-малко в сравнение с това, което си ми дал. И това не е честно, разбирам го. Но съм егоист и ти го знаеш. Не мога просто да те пусна, не мога да си представя какво бих правила без теб. Не и сега, не и в този момент. Така че прости ми, любов, но сама няма да те отхвърля. Когато ти решиш, върви си, няма да посмея и да те спра, защото изборът ще бъде само твой, а аз ще гледам мълчаливо как ми обръщаш гръб, успокоявайки се с мисълта, че щом ме напускаш, това решение ще те направи по-щастлив от преди. 

Каква ирония само, аз- безстрашната, все пак се страхувам от това да остана без теб...

-Един нормален ден, излизам аз с приятелки да играем билярд.Както всяка петък вечер си взимаме няколко жетона и започваме играта.За край на вечерната забава си оставаме няколко минути да разгледаме кой го има, кой го няма.Целта на тази забава е да успеем да задържим погледа на избрано непознато момче. И от тази вечер до сега не мога да забравя тези пронизващи големи очи , които ме карат да изтръпвам.

На другия ден той ми писа,бях на седмото небе.Не можех да повярвам,просто не бях очаквала момче като него да ми обърне внимание.Бях толкова срамежлива,че сега като се сетя ми става смешно.С всеки ден се влюбвах все повече в него, но имаше един много голям проблем , който не ми позволяваше да съм с него-той си имаше приятелка.Въпреки всички предупреждения на моите приятелки аз си знаех моето.И така дойде време на нашата първа среща ,въпреки мнението на хората аз не се оказах от него.На втората среща се целунахме за първи път ,по щастлив ден не бях имала до тогава, а и все пак първата целувка се помни цял живот.....следва продължение

Замислял ли си се някога дали, ако един човек не познава цялата ти същност, а само част от нея, може наистина да те обича? Според мен това е абсолютно възможно. Ще ме попиташ защо мисля така. Много е просто, драги читателю. Ако позволиш на някой да те опознае отчасти и той се влюби в представата за теб, която си изградил в ума му, това пак е любов, при това истинска. Ако някой познава само половината от теб не защото сте се запознали преди седмица или две, а по-скоро, защото ти си му позволил да опознае само едно парченце от душата ти, което не се стараеш да прикриеш, този човек въпреки всичко може да те обича. Вярно е, той не обича цялата ти същност, както повелява законът за любовта, но обича това, което смята, че е тя, обича всяка част от характера и темперамента ти, които си му показал. 
Закон за любовта... Как можах да напиша подобна глупост. Самата аз знам, че любовта се противопоставя на всякакви логически закони. Как може да има закон за нещо, което не подлежи за узаконяване?! Както и да е, направих леко отклонение от темата.
Обяснявах как някой може да обича само част от теб, мислейки, че това си ти. И как няма да го мисли, като това е всичко, което си му показал. Вярата в един твой въображаем образ може да поддържа жива тръпката в гърдите на човека отсреща. Ти създаваш човек изграден от половин личност, но този факт го знаеш само самият ти. Човекът отсреща знае само че те обича. За него нищо не би променило това, защото те познава "достатъчно", за да знае, че ти си онова, което е търсел толкова дълго. И все пак това е истинска любов. 
Може да звучи странно, но все пак ти си това, което показваш пред останалите. Ти си човека, като който се представяш пред другите. Не оставай с грешно впечатление, драги читателю. Не говоря за лицемерие или лъжовност. По-скоро говоря за тъмната страна, която избягваме да демонстрираме пред 90% от обкръжението си, за онази част от нас, която не показваме, за да не ни приемат за слаби, онова парченце от душата си, което не разголваме, за да не ни наранят. За това говоря. А когато не запознаем другите с нея, все едно не сме ги запознали с половината от същността си. Все едно им подаряваме книга с 10 откъснати листа. Но въпреки че те не могат да видят част от историята, пак могат да я харесат, да я обикнат дори. Така че смея да твърдя, че такава любов може да има и тя е истинска сама по себе си, при това го твърдя, защото съм я срещала. 
Да, драги читателю, той ме обича. Обича това, което съм му показвала. Обича това, което сам познава, вярвайки, че това съм самата аз, без да подозира, че не е виждал и половината от мен. Той обича този мой образ, който сам е сътворил в главата си. Обича ме такава, каквато мисли, че съм... Но все пак ме обича, надявайки се да откликна на чувствата му. Той ме познава като жизнерадостно дете, малка жена, усмихната, понякога леко ядосана, но не знае, че имам много по-различна и тъмна същност. Не подозира как мога да стъпча някого като малка хлебарка под крака си на "жизнерадостно момиченце". Може би това, че не познава тази ми половина, го кара да ме обича. Не знам. Не искам и да разбирам, защото аз определено не заслужавам вниманието му просто защото всяка частица от мен, независимо дали е от частта, която познава или не, всъщност обича друг.

И тогава осъзнах не беше той който ми липсваше ,защото отдавна бях свикнала с отсъствието му.Нали знаете когато спреш да обичаш някого ,скоро след това той просто спира и да ти липсва...Бях аз ,това ,което ми липсваше ,бях аз.Или по скоро тази която някога бях....Момичето ,което бе способно да обича,момичето чиито очи блестяха,момичето чията усмивка грееше като слънцето.Момичето с големите мечти ивярата в любовта,вярата в щастливия край...Да бях наивна ,но пък бях щастлива. Някои казват ,че съм силна , но истината е ,че не съм... Слаба съм,страх ме.Страх ме е ,че ако допусна някого до себе си отново ,всичко ще рухне.Страх ме ,че отново ще ме наранят. И в крайна сметка не е ли е по-добре да изпитвам болка отколкото абсолютно нищо?Дали просто не търсих извинение,за да не отворя сърцето си?Или стената която бях построила наистина беше трудна за събаряне?
Болката поглъща хората ,и те свикват с нея.Поглъща ги до такава степен ,че в един момент сякаш става част от тях и те просто се примиряват с това.Примиряват се и спират да мислят ,че заслужават щастие.
Точно в този миг ние губим себе си...точно както аз някога се изгубих. И се питам веднъж загубим ли своето аз ,веднъж пречупят ли ни ,веднъж предадат ли доверието ни ,има ли връщане назад?! Можех ли да погледна някого със същите очи както някога гледах него?!Можех ли отново да обичам безрезервно без никакви задръжки,без страхове...Можех ли отново да се отдам изцяло на някого?!Можех ли отново да повярвам в любовта?!

Любов? Какво е любовта? Аз не мога да ти кажа, защото и аз не знам. Всъщност не съм сигурна, че някой може да ти отговори на този въпрос. Иска ми се да знам каква е тя иска ми се да я изпитам. Чувала съм, че тя върви ръка за ръка с болката, но съм готова да платя тази цената. Аз съм просто едно малко, глупаво и объркано момиченце, което си мисли, че е готово за любовта. Дори вярвам в нея, макар че с всеки изминал ден тя ми се струва все по-нереална и измислена. Не знам много за любовта. Единствения източник за мен са книгите и филмите. Но там тя изглежда толкова проста. Лесно е да се поставя на мястото на главната героиня и да и крещя глупачка , когато направи нещо грешно. Но съм сигурна, че ако бях на нейно място щях да направя далеч по глупави неща. Но може би на мен не ми е отредено да обичам и да правя глупости заради това. Може би аз съм от второстепенните герои, на които не им е отредено да обичат. Може би такава е съдбата ми. Може би в моят филм ще се разказва за едно самотно момиче. Но филмите си имат сценарии, а аз не искам хората да ми казват какво да правя и каква да бъда. Може би живота не е като филм или като приказка, а те са като него. Може би няма щастлив край. Може би има само край и не трябва просто да чакаш той да дойде и да се молиш, че любовта ще го изпревари. Не съм сигурна, че вярвам в това, но вярвам, че всеки заслужава щастие и го получава. Може би просто любовта не е моя тип щастие. Но само може би....

И сякаш беше вчера и всичко започна, както обикновено се появяват искрата и тръпката между момиче и момче, които си симпатизират.. не знаех, че някога бих те докосвала и не бих искала да сваля ръцете си от теб.. никога не бях допускала момче толкова близо до мен. Всичко започна миналата есен (крайния септември). Да, за пръв път, когато целувах някого не исках да го пускам и толкова ми харесваше..с теб беше друго, нещо ново за мен настъпваше.Помня първите срещи, всяка скамейка, всяка улица и дървото близо до нас, когато стояхме преди да ме изпратиш.С течение на времето толкова се привързах и чаках с трепет да ми пишеш и потърсиш..помня дори малкото смс-и за лека нощ с целувка. Всяко малко нещо, малък жест ми правеше впечатление. Знаех къде ходиш съботните вечери и там бях и аз, за да видя очите ти, но започнаха разочарованията. Да, все едно беше вчера..виждам онази вечер толкова добре - думите ти бяха ,,прекалено добра си за мен, не трябва да влагаш толкова чувства..не си за мен ". От тогава разочарование след разочарование..чакане и копнеж. Но аз ходех на същите места пак..за тези очи и ти продължаваше да ме залъгваш и да си до мен, а аз с трепет очаквах лъжовните думи..ах толкова бяха добри и сладки..Бягах от вкъщи, карах се с родителите си, за да изляза, да се прибера призори с радост от нежното твое омайване.След време ми казваше как всичко ще бъде наред и ще ти имам доверието, което си изгубил и аз си мълчах.. не вярвах, че това си ти. Започнахме да се виждаме всяка вечер, за първи път допуснах момче в моят дом и толкова бях свикнала с мириса на кожата и топлотата, с която ме прегръщаше.. и да нямаше го този плътски момент и не бяхме напълно заедно, но ми харесваше дори само ласките, гледането на филми и прекарването на вечерните зимни нощи с мен.. и идваше сутрин пак раздяла, но вътре в мен знаех, че ще се върнеш..бях толкова привързана.Опитах се да стане нещо, бях каквато ти ме искаш само, за да ме обичаш, но от твоя страна не бе така.. знаех, че няма друга, но и аз не бях и това ме мъчеше. След време ти замина.. първите дни не говорих с никого, не ядох и нямаше смисъл нищо.. аз излизах с мисълта за теб, че ще те видя поне някъде, а ти си тръгна. Преживях го трудно.. излизах..прибирах се..излизах..прибирах се - без емоции. Хората просто минаваха и си заминаваха, не слушах никого и мислите ми бяха само при теб..дистанцията ме убиваше и липсата на силно мъжко присъствие. Всяка вечер бях свита на земята под звученето на Лана Дел Рей и със снимката ти в ръка..Налудничаво нали!? А .. може би смешно .. след като теб те нямаше, а аз търсих постоянно грешката в мен, исках да се променя. Мина се време и ти си дойде.. знаех, че е съдба и си бях казала, че ще се отдам на всичко, което поискам на момента дори да е грешка и пак се появи ти..дори за малко аз потъпках гордостта си и бях с теб, но ти пак си замина и сега.. СЕГА ЛИ? Чакам.. пак ..Теб, а дали ще се откажа някога от тези налудничави мисли и някъде там да срещна някой, който ме заслужава в пълния смисъл на думата.. Но помни едно.. дали ще има друга, която така да те обича.. 

Мина година откакто не си вече до мен. Свикнах с това. Беше трудно но свикнах. Помня още всеки миг с теб. Но най-любим ми е този в който показа че любовта ти е истинска. Бяха те пуснали да излезеш само за час. Ти хвана автобуса пътува 20 минути дойде за една целувка и да видиш как съм и отново хвана автобуса. Това е момента който ще помня цял живот. Връзката ни беше идеална всички ни се радваха. Но всичко хубаво си има своя край. Край в който показа че не си истински мъж. ЗАРЯЗА МЕ С SMS. Беше ми много трудно да те забравя. Дори след година  още ми липсваш. Макар че и двамата имахме други връзки след това още ми липсваш. Липсва ми усмивката ти. Липсват ми красивите сини очи и техния завладяващ поглед. Липсват ми срастните целувки. Липсват ми нежните прегръдки. Липсваш ми ТИ.  Обичам те и винаги ще е така. Дори вече само като приятел. Оставими куп горчиви спомени и множество рани  по сърцето.

Различни хора и чувства изразени по-доста различни начини. Някой обичат от цялото си сърце, други по задължение, а трети на инат.. А ти ? Ти как обичаш ?

Или го казваш просто така, надявайки се да го почувстваш ? – Не мисля

Доста хора имаше в живота ми и доста от тях са ме обичали, но така като теб – никой !

Понякога се питам аз защо те обичам.. Е ще ти кажа.. Обичам погледа ти, поглед който ме изпива постоянно, обичам устните ти, толкова плътни, меки и целуват така правилно. Обичам отвратителните ти промени на настроенията. Обичам решителността ти, и решението че избра мен.. Обичам говора ти, някак си по младежки красив. Обичам начина по който ме караш да се чувствам – в единия момент обичана и единствена в следващия ненужна и поредна..

И макар всичките ти недостатъци,  въпреки тях, аз наистина те обичам. Това е моят начин да ти покажа чувства си..

А ти, ти как обичаш ?

 

Скъпи Том, 

мина се година откакто всичко свърши. Все още си спомням първата ни целувка, първия допир на телата ни, спомням си как преди година хващаше ръката ми и казваше, че съм твоето момиче. А ти помниш ли? Помниш ли нашата песен? Нашето място? Първата ни целувка на онази пейка? Е дори и да не помниш аз никога няма да забравя, няма да забравя онова чувство в корема когато си близо до мен. Спомням си как ме гледаше в очите и ми казваше, че съм най-красивото момиче на света. Никой не може да запълни онова мъничко местенце в сърцето ми което запълваше ти. Липсва ми всичко това което имах преди година. Ти как си мили? Как върви при теб? Искам да ти се обадя, да чуя гласа ти, но не мога. Дори не ми достига смелост да ти изпратя и писмото. Не знаеш какво преживях, нямаш си и идея какво ми е без теб. Не знаеш колко ме нарани.. но знаеш ли? Пожелавам ти един ден да имаш дъщеря и да постъпят с нея, както ти направи с мен. Захвърли ме като един боклук. Бях съсипана, чувствах се празна. Имах чувството, че нямам нищо. Мразех се затова, че те обичах. Дни наред плачех, не излизах, бях се затворила в стаята си все едно бях мъртва. Беше ужасно. Но ето ме! По-силна от всякога, познаваща вече омразата. Все още има дълбока рана, но зараства. Радвам се, че те опознах. Ти ми показа какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Благодаря ти!
P.S.Обичам те!

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.