Блог

Различни хора и чувства изразени по-доста различни начини. Някой обичат от цялото си сърце, други по задължение, а трети на инат.. А ти ? Ти как обичаш ?

Или го казваш просто така, надявайки се да го почувстваш ? – Не мисля

Доста хора имаше в живота ми и доста от тях са ме обичали, но така като теб – никой !

Понякога се питам аз защо те обичам.. Е ще ти кажа.. Обичам погледа ти, поглед който ме изпива постоянно, обичам устните ти, толкова плътни, меки и целуват така правилно. Обичам отвратителните ти промени на настроенията. Обичам решителността ти, и решението че избра мен.. Обичам говора ти, някак си по младежки красив. Обичам начина по който ме караш да се чувствам – в единия момент обичана и единствена в следващия ненужна и поредна..

И макар всичките ти недостатъци,  въпреки тях, аз наистина те обичам. Това е моят начин да ти покажа чувства си..

А ти, ти как обичаш ?

 

Скъпи Том, 

мина се година откакто всичко свърши. Все още си спомням първата ни целувка, първия допир на телата ни, спомням си как преди година хващаше ръката ми и казваше, че съм твоето момиче. А ти помниш ли? Помниш ли нашата песен? Нашето място? Първата ни целувка на онази пейка? Е дори и да не помниш аз никога няма да забравя, няма да забравя онова чувство в корема когато си близо до мен. Спомням си как ме гледаше в очите и ми казваше, че съм най-красивото момиче на света. Никой не може да запълни онова мъничко местенце в сърцето ми което запълваше ти. Липсва ми всичко това което имах преди година. Ти как си мили? Как върви при теб? Искам да ти се обадя, да чуя гласа ти, но не мога. Дори не ми достига смелост да ти изпратя и писмото. Не знаеш какво преживях, нямаш си и идея какво ми е без теб. Не знаеш колко ме нарани.. но знаеш ли? Пожелавам ти един ден да имаш дъщеря и да постъпят с нея, както ти направи с мен. Захвърли ме като един боклук. Бях съсипана, чувствах се празна. Имах чувството, че нямам нищо. Мразех се затова, че те обичах. Дни наред плачех, не излизах, бях се затворила в стаята си все едно бях мъртва. Беше ужасно. Но ето ме! По-силна от всякога, познаваща вече омразата. Все още има дълбока рана, но зараства. Радвам се, че те опознах. Ти ми показа какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Благодаря ти!
P.S.Обичам те!

Знаеш ли какво е, да се бориш с чувствата си всеки ден? Когато знаеш, че надеждите ти са напразни, че той никога няма да бъде твой. Просто стоиш безмълвно и чакаш, чакаш нещо почти невъзможно да се случи. Болката е толкова силна, пронизваща. Сякаш разпилява сърцето ти на малки части, също като пъзел. Дните отминават, болката продължава...молиш се това някога да спре, но даваш ли си сметка, че част от теб никога няма да го пусне, никога няма да го забрави, просто защото той е от онези, незабравимите.

Как да забравиш някой за когото си мислиш всеки ден. Не си го виждал от месеци,а когато затвориш очи той винаги е пред теб. Как да забравиш някого който те е дарил с толкова много внимание и обич. Казват, че времето лекува,но защо сърцето ми,ми казва,че може би това не е краят. Сигурно,това е надеждата? Надеждата след която остават само разбити мечти и илюзии. Същото така казват, че в живота си имаш една голяма любов, която винаги ще ти е тръпка. Аз избрах теб, ти да си момчето което да обичам през целият ми живот дори да не ми отвръщаш със същото. От както си тръгна,не съм себе си,сложила съм маска на едно силно момиче. Спрях да разговарям с най-близките ми,не съм се смяла истински с месеци. Но ти не знаеш за това,ти си прекарваш страхотно без мен,а аз се опитвах неуспешно да върна нормалния си живот,но няма как да е такъв ако ти не си до мен. Помниш ли,че когато казах,че ще те обичам завинаги ти ме погледна и се засмя,каза ми, че всичко рано или късно ще свърши, че няма нищо вечно. Но моята любов е само един от милиардите примери по света, че дори един живот не стига за да обичаш твоята истинска любов.

Всичко започна на 06.04.2013 тръгнах с момчето което харесах изведнъж.1 месец си мълчах,че го харесвам,1 месец се мъчех ще се питате защо нали? защото мислех че си харесва друга,мислех,че има друга.
Но един ден реших да му кажа...казах му държахме се мило един с друг.Вечерта ми предложи всичко стана ей така изведнъж.Станах щастлива за секунди,усмихнах се.Успях да махна шибаната самота да я махна от мен.Махнах и всичката болка.
С него се чувствам защитена от всички останали.
С него е толкова прекрасно.
С него просто е различно.
Той е различен.
Пет прекрасни месеца с него,обичам го повече от всичко.
Караме се твърде често да,но никога до сега не съм спряла да го обичам.
Той е моето момче,само моето.

Вечер. Гора. Тя върви сама. Уморена от всичко и всички. Имаше една скала на края на гората. Тя бе красива. Не, не скалата, а момичето. Името и бе неизвестно, годините – също. Но златисто русите й коси се разпиляваха свободно по  раменете й.

    Тя спря. Огледа се и се запита защо прави това. Тя нямаше родители. Не, тя не беше сирак. Тя бе самодива. Прекрасна фея. Дар от Майката Природа. Тя обичаше живота. И той обичаше нея. Девойката се радваше на утринната роса по тревата, на вятъра в косите, на слънцето в небето. С желание слушаше птичата песен и жуженето на пчелите.

    Застана на ръба. Пред нея се откри прекрасна гледка. Необятният океан сияеше на утринното слънце.

    Край. Нея вече я нямаше. Но тя не съжаляваше. Имаше толкова много като нея, но тя бе единствена.

    Един прекрасен живот си отиде.

Ето, минава 1 часа ... А аз се свивам от болки в стомаха .. болки които ще запомня ... и не мога да спра да мисля за тебе ... при мисълта , че ти няма да си до мене .. откачам , че няма да ме прегърнеш, целунеш ... иска ми се в момента да мислех друго .. а не това , че съм заблуждавала в обичта ти към мен . Исках човек, който да ме направи щастлива , именно избрах тебе . Ти беше единствения човек който ме накара да се чуствам най щастливата , но и най нещастната . Отивам си любов моя ... отивам си с мисълта , че никога няма да си мой . с мисълта , че не ме обичаш .. .Проблема е , че дори и в последните ми минути не можеш да ми кажеш какво изпитваш към мен ... ако знаеше , че това ми е последната вечер , би ли я прекарал с мен ... ако знаеше , че ще ме целуниш за последен път ,щеше ли да спреш някога ... ако знаеше , че ще си тръгна за последен път, би ли ме пуснал ... сбогом ,любими ! ;(

Беше зимен ден, когато ходих на училище. Тогава както си вървях из коридорите, го видях. Тогава нещо необичайно се случи с мен. Лицето му блесна в очите ми, виждах само него. Не обръщах внимание на другите, които ме подминаваха. Както си ходех и го гледах се разминахме. С всеки изминал ден, чувствата ми се засилваха, очевидно го харесвах. Хората около мен почнаха да говорят. Разправяха се какви ли не неща. Един ден просто се случи. Той дойде при мен. Искаше да поговорим. Коремът ми се преобърна. Бях притеснена, нервна, но се съгласих. Заведе ме на една пейка от страни на училището. Седнахме, той се обърна към мен и стисна ръката ми. Започна да ми говори, толкова беше красив, че не отделях поглед от него. Призна ми чувствата си. И ме попита, дали и аз имам същите като неговите. Отвърнах с ''да''. Той ме попита дали искам да бъдем заедно. Гледаше ме право в очите, както и аз. Отговорих му пак с да. Бях толкова щастлива, но не го показвах. С времето излизахме, говорехме си мили неща, той ме изпращаше до нас, целуваше ме, това бяха най-хубавите моменти в живота ми. Една сутрин му звъннах, но той не вдигна за първи път. Казах си, че сигурно има работа или просто не си е чул телефона. Минаха няколко часа, аз пак го потърсих. Тогава той вдигна и ми се развика: защо му звъня постоянно, трябва да има малко спокойствие, много го притискам и каза да не го търся повече. Очите ми се насълзиха след това. Затворих му. Отидох в стаята си и легнах на леглото. Почнах да плача. Думите му не излизаха от главата ми. Чудех се какво съм сгрешила толкова. След 2 дни отидох на училище. Съучениците ми ме гледаха и коментираха. Нямах настроение да се разправям, затова продължих към класната стая. Тогава го видях в края на коридора. Разпознах го веднага. Корема ми пак се преобърна. Стигнахме почти един до друг. Аз го гледах, но той въобще не ме и погледна. Подмина ме, все едно, че нищо не е ставало. Спрях на средата на коридора. Започнах да плача. Две от приятелките ми се затичаха към мен, но аз изтичах към тоалетната и се затворих. След няколко часа се прибрах у нас, бях много уморена, защото не бях спала от дни. Легнах на леглото със слушалките в ушите и заспах.

Бил ли си някога влюбен? Имам в предвид... Наистина влюбен? Толкова влюбен, че да не можеш да дишаш и да не можеш да си представяш живота си без онзи специален човек? Е, аз съм влюбена до болка и явно така ще продължава да е. Независимо, че на него може да не му пука и да не ме обича вече. Или поне така да показва. Не мога да бъда сигурна в чувствата му към мен в последно време. Може би твърде много му се доверих и го оставих да вземе сърцето ми, което няма да си върна. Може би разкрих пред него прекалено много неща и той се възползва от това. Може би съм поредната наивница, с която си играе. Но това не е игра, за да си позволява да си играе с мен по този начин. Да си играе с чувствата ми, със сърцето ми, с ума ми. С мен. 

Странно е как може да ме разплаче и да ме разсмее, само ако каже нещо. Всичко зависи от него. Дали ще съм най-щастливата или най-тъжната.

Помня как преди време си казвах, че никой никога няма да ми разбие сърцето. Ето, че и това време дойде и не можех да направя нищо. Той ми разбиваше сърцето на хиляди парченца, малко по малко, бавно и мъчително. След всичко това, аз продължавам да го обичам повече от всичко и винаги ще го обичам. 

Поредна нощ стоях будна, въпреки че ми се спеше. Причината беше само Той. Не осъзнаваше, че с думите и с постъпките си той ме нараняваше. 

Един часа минаваше, а аз се взирах в безкрайното небе, а луната ме поглъщаше и омагьосваше. Неусетно мина час и започна да вали. Крехките дъждовни капки се спускаха по прозореца и шумоляха по покрива, сякаш искаха да ме накарат да не мисля за него. Ала тяхното желание остана неизпълнено. 

Луната се скри. Тръгна си. Изостави ме. Също както него. Надеждата ми беше дъждът да ме подкани да заспя и всичко това да свърши, но уви. Продължаваше да капе спокойно и приспивно, а аз бях будна в три сутринта, заради мисълта за него. Как исках да намеря най-лесния начин, за да заспя. Престорих се, че не ми пука какво би станало от тук нататък. Подейства... Само за миг, но после осъзнах нещо. На него не му пука, защо и на мен трябва да ми пука? Нека се отърся от всичко това и да видя какво ще стане, няма да правя нищо. Ще се пусна по течението. Ще чакам. Ще чакам него. Да ми пише, да ми се обади. Варианта да ме види скоро не беше опция. А може би и останалите варианти.

Знам, че след тези мои разсъждения успях да се успокоя и заспах бързо, разкарвайки мислите за него от главата ми и сълзите от очите ми. Поне само за тази нощ.